— Аз се казвам Симон — каза старият човек и се здрависа с гостите. — Микелина е моя сестра.
Ерлендур и Елинборг кимнаха.
— Симон е много щастлив — каза Микелина. — Макар ние, останалите, да не сме и никога да не сме били щастливи, Симон е щастлив и само това има значение.
Симон седна до тях, хвана ръката на Микелина и ѝ се усмихна. Погали я по лицето и се усмихна на Ерлендур и Елинборг.
— Какви са тези хора? — попита той.
— Това са мои приятели — отвърна Микелина.
— Добре ли се чувстваш тук? — попита Ерлендур.
— Как се казваш? — вместо отговор каза Симон.
— Казвам се Ерлендур.
Симон се замисли.
— Чужденец[80] ли си? — попита той.
— Не, исландец — отвърна Ерлендур.
Симон се усмихна.
— Аз съм брат на Микелина.
Микелина го погали по ръката.
— Те са полицаи, Симон.
Симон погледна Ерлендур, после Елинборг.
— Те знаят за всичко, което се случи — продължи Микелина.
— Мама е мъртва — каза Симон.
— Да, мама е мъртва — отвърна Микелина.
— Говори ти! — умолително каза Симон. — Говори ти с тях!
Той гледаше сестра си, като избягваше да среща погледите на Ерлендур и Елинборг.
— Добре, Симон — успокои го Микелина. — После ще дойда да те видя.
Симон се усмихна и се изправи, запъти се към преддверието и с бавни крачки излезе в коридора.
— Хебефрения — каза Микелина.
— Хебефрения? — попита Ерлендур.
— Така и не разбрахме какво стана — отвърна Микелина. — По някакъв начин той престана да расте. Продължи да си бъде същото мило и добро момче. Емоционалното му развитие престана да следва физическото съзряване. Хебефренията е разновидност на шизофренията. Симон е като Питър Пан. Понякога заболяването е свързано с пубертета. Може да е бил болен и по-рано. Винаги си е бил чувствителен и когато се случиха онези страшни събития, сякаш изтърва контрола над нещата. През целия си живот беше живял в страх и винаги се бе чувствал отговорен. Винаги му се бе струвало, че е негова задача да предпазва майка ни, просто поради това, че нямаше кой друг да го направи. Той беше най-големият и най-силният, макар и може би да е бил най-малкият и слабият от всички нас.
— Откога е в дом, от момчешка възраст ли? — попита Елинборг.
— Не, живееше с мен и майка ни, докато тя почина. Умря преди, колко, двайсет и шест години вече. Болните като Симон не са проблемни, често са много спокойни и мили, лесни са за обгрижване. Но се нуждаят от голяма и постоянна грижа, която мама му оказваше чак до смъртта си. Той работеше и си припечелваше нещо в сметосъбирането към града, когато можеше. Събираше боклук с метален шиш, обикаляше Рейкявик надлъж и шир и броеше боклуците, които прибираше в една торба.
Микелина замълча. Седяха известно време, без да говорят.
— Дейвид Уелч никога ли не се обади повече? — попита Елинборг по някое време.
Микелина я погледна.
— Мама го чакаше до смъртта си — отвърна тя. — Но той така и не се върна.
Млъкна отново.
— Обадила му се от стопанството в Гувунес онази сутрин, когато доведеният ми баща се прибра — каза тя накрая. — Говорила с него.
— Но защо тогава той не е дошъл? — попита Ерлендур.
Микелина се усмихна.
— Обадила му се, за да се прости с него — каза тя. — Щели да ги прехвърлят в Европа. Корабът му щял да отплава същата сутрин и тя искала да му се обади не за да му съобщи, че е попаднала в опасност, а за да му пожелае „на добър път“ и да му каже, че всичко е наред. Той ѝ казал, че ще се върне. Вероятно е загинал във войната. Тя така и не получи никакви вести от него, а като не се завърна след войната…
— Но защо…
— Мислела си е, че Гримур ще го убие. Затова се върнала сама. Не искала той да идва да ѝ помага. Това си било неин проблем.
— Но той би трябвало да е знаел, че пастрокът ти ще излиза от затвора, че връзката им се била разчула — каза Ерлендур. — Пастрокът ти е научил за нея, дочул е нещо отнякъде.
— Всъщност те не са можели да знаят за това. Любовната им връзка беше много потайна. А и не знаем как доведеният ми баща бе разбрал за нея.
— А детето…?
— Не са имали представа, че мама е бременна.
Ерлендур и Елинборг дълго време мълчаха, премисляха казаното от Микелина.
— А Томас? — попита след малко Ерлендур. — Какво стана с него?
— Томас почина. Беше едва на петдесет и две. С два развода. Имаше три деца, момчета. Не поддържам връзка с тях.
— Защо не? — попита Ерлендур.
— Той приличаше на баща си.
— Как така приличаше на него?