Сигурдур Оли изпъшка тежко и погледна нагоре към Бергтора, която седеше върху му разкрачена. Беше потен и зачервен. По изражението ѝ разбра, че все още не е готова да го пусне. И наистина, тя притвори очи, легна върху него и започна бавно и равномерно да върти таза си, докато оргазмът ѝ премина и всеки мускул на тялото ѝ се отпусна.
Самият Сигурдур Оли трябваше да изчака по-добри времена, в неговия живот пейджърът имаше предимство.
Измъкна се изпод Бергтора, която безсилно отпусна глава върху възглавницата.
Ерлендур седеше в ресторант „Скулакафи“ и ядеше осолено месо. Понякога се хранеше там, защото „Скулакафи“ беше единственото място в Рейкявик, където се предлагаше исландска традиционна храна, каквато Ерлендур би си приготвил сам, ако решеше да се отдаде на досадно готвене. Обзавеждането също му харесваше — стените бяха облицовани с кафяви занемарени плоскости, имаше стари кухненски столове, някои с разкъсана изкуствена дамаска, изпод която се показваше дунапренът, линолеумът на пода се бе прокъсал от обущата на шофьори на камиони и таксита, на кранисти, занаятчии и работници. Ерлендур седеше сам на една странична маса, навел лице над тлъстото осолено месо с варени картофи, зелен грах и бяла ряпа, заляна с подсладен сос.
Обедните клиенти се бяха разотишли отдавна, но готвачът се съгласи да приготви месото и да обслужи клиента. Ерлендур си отряза голямо парче мръвка, сложи отгоре му картоф и ряпа и намаза цялото това великолепие с млечен сос. След което то изчезна в гладната му паст.
Тъкмо отново бе заредил вилицата и бе зинал срещу ѝ, когато зазвъня мобилният телефон, който лежеше до чинията. Ерлендур спря движението на вилицата във въздуха и за миг се загледа в телефона. Погледна препълнената вилица, после пак телефона и накрая остави със съжаление прибора за хранене.
— Абе защо не ме оставяте на мира? — попита той, още преди Сигурдур Оли да каже каквото и да било.
— Намерени са кости в „Тузалдаркверви“ — рече Сигурдур Оли. — С Елинборг пътуваме натам.
— Какви кости?
— Не знам. Елинборг ми се обади и пътувам нататък. Вече предупредих техническия отдел.
— Ама аз ям бе — сподели с мек глас Ерлендур.
Сигурдур Оли замалко да каже какво пък той беше правил, но се овладя навреме.
— Ще се видим горе — каза. — Това е по пътя към Рейнисватн, под водните резервоари от северната страна. Не е далеч от шосе „Запад“.
— Какво е „тузьолд“[9]?
— Моля? — не разбра Сигурдур Оли, все още ядосан, че не го бяха оставили да си свърши работата с Бергтора.
— Не са ли хиляда века? Или един век е хиляда години? Що за век е това? Не се ли състоеше векът от сто години? Какво всъщност означава тази дума? „Тузьолд“?
— Господи! — изстена Сигурдур Оли и затвори телефона.
След три четвърти час Ерлендур се появи със старата си дванайсетгодишна японска миникола в улицата в Гравархолт и я спря пред изкопа. Полицаите вече бяха дошли на мястото и го бяха оградили с жълта лента. Ерлендур се провря под нея. Елинборг и Сигурдур Оли бяха слезли в ямата и стояха до стената от пръст. С тях беше и младият студент по медицина, който се бе обадил, за да съобщи за костите. Майката от празненството за рождения ден бе събрала момчетата и ги бе върнала в къщата. Областният лекар на Рейкявик, пълен човек около петдесетте, закрета надолу по една от трите стълби, които бяха спуснати в изкопа. Ерлендур го последва.
Медиите се бяха заинтересували от намерените кости и край рова се бяха насъбрали множество репортери и вестникари. Както и съседи. Някои от последните вече живееха в квартала, други, които работеха по недостроените си къщи, стояха с чукове и кози крака в ръце, учудени от суматохата. Беше краят на април, мек и прекрасен пролетен ден.
Експертите от техническия отдел работеха, като внимателно разравяха пръстта на стената. Събираха я с малки лопатки и я слагаха в пликове. Горната част на скелета вече се бе показала. Виждаха се ръка, част от гръдния кош и долната страна на челюст.
— Това ли е тузалдаровият човек? — попита Ерлендур и се приближи до стената на рова.
Елинборг погледна Сигурдур Оли, който стоеше зад Ерлендур, посочи главата си с показалец и го завъртя в кръг.
9
Съставна дума от „туз“ — „хиляда“, и „йолд“ — „век“. За „Тузалдаркверви“ — „Квартал на хилядолетието“, виж бел. 2. — Б. пр.