Подкара колата към Вогар и паркира, както предния път, на известно разстояние от приземното жилище, в което бе нахълтал преди няколко дни, търсейки Ева Линд. Чакаше и се питаше какво ли е това, което кара хората да се държат като този човек към жената и детето, но не стигна до никакво заключение, освен че бяха някакви пълни идиоти. Не можеше да определи какво му се иска да направи на този мъж. Не знаеше дали иска въобще да му направи нещо, освен да го следи от колата си. Не можеше да избие от главата си спомена за белезите от изгаряне върху гърба на малкото момиченце. Човекът беше отрекъл да е сторил каквото и да било на детето, а майката потвърди показанията му, тъй че властите не можеха да направят повече от това, да им отнемат детето. Делото на тоя тип беше при прокурора. Може би щеше да бъде обвинен. А може би не.
Ерлендур преценяваше възможностите, с които разполагаше. Не бяха много и нито една не беше благоприятна. Ако садистът се беше прибрал в жилището вечерта, когато той издирваше Ева Линд и завари малкото дете да седи на пода с прогаряния по гърба, Ерлендур щеше да се нахвърли върху него. Но бяха минали вече няколко дни и той не можеше ей така безпричинно да го нападне. Не можеше просто да отиде и да го пребие, макар че точно това май му се искаше най-много. Ерлендур знаеше, че не може дори да говори с него. Такива хора не се плашеха лесно. Този щеше само да му се изсмее в лицето.
През двата часа, в които седя в колата си и пуши, Ерлендур не забеляза никакво движение в къщата.
Накрая се отказа от следенето и подкара към болницата. Опитваше се да забрави всичко това, както и многото други неща, които му се бе налагало да забравя с времето.
20
Когато се прибра от Областния съд, Елинборг се чу със Сигурдур Оли. Той ѝ разказа, че Бенямин по всяка вероятност не е бил бащата на детето, което носела годеницата му Солвейх, и това довело до развалянето на годежа. Разказа ѝ също за това, че бащата на Солвейх се обесил след изчезването на дъщеря си, а не, както Баура им бе казала, преди него.
Преди да отиде до „Граварвогур“, Елинборг се отби до Гражданския регистър и поразрови старите смъртни актове. Никак не ѝ се нравеше да я лъжат, най-малкото претенциозни бабички, които гледаха другите отвисоко.
Баура изслуша разказа за онова, което Елза бе споделила за неизвестния баща на детето на Солвейх. Лицето ѝ остана безизразно, също както и предния ден.
— Чувала ли си тази история преди? — попита Елинборг.
— Че сестра ми е била курва ли? Не, не съм го чувала това преди и не разбирам защо ми разказваш тия неща. След всичките тези години. Не разбирам, наистина. Би трябвало да оставиш сестра ми на мира. Тя не заслужава да бъдат разнасяни клюки за нея. Какво… доказателство има тази… тази Елза за твърденията си?
— РӚзказа на майка си — отвърна Елинборг.
— Която знае това от Бенямин?
— Да, той е споделил с нея тази история чак когато е бил на смъртно легло.
— Намерихте ли нейна коса в дома му?
— Всъщност да.
— И смятате да я изследвате заедно с костите?
— Така мисля.
— Значи, вие смятате, че той я е убил. Че Бенямин, този смотаняк, е убил годеницата си. Това ми се вижда нелепо. Пълна глупост. Не разбирам как сте могли да си го помислите.
Баура млъкна и се умисли.
— Тази история ще излезе ли във вестниците? — попита тя.
— Това вече не знам — каза Елинборг. — Костите събудиха голям интерес сред журналистите.
— Имам предвид, че сестра ми е била убита?
— Ако стигнем до това заключение. Знаеш ли кой може да е бил бащата на детето ѝ?
— Бенямин ѝ беше единственият.
— Никога ли не се е споменавало за друг? Тя не е ли споделяла с теб за друг?
Баура поклати глава.
— Сестра ми изобщо не беше лека жена.
Елинборг се изкашля.
— Каза, че баща ти се е самоубил няколко години преди сестра ти.
Известно време двете жени се гледаха в очите.
— Най-добре е да си тръгваш — каза Баура и се изправи.
— Не аз започнах да говоря за баща ти. Прегледах смъртния му акт в Гражданския регистър. Гражданският регистър не лъже, за разлика от някои хора.