Това скърцане.
Ерлендур гледаше дъщеря си и някак несъзнателно започна да ѝ говори с тих глас за едно безследно изчезване, с което той дълго време си беше блъскал главата и за което, въпреки че бяха минали много години, все още мислеше и все не успяваше да разбере напълно.
Започна да ѝ разказва за младо момче, което заедно с родителите си се преместило в Рейкявик от провинцията, но родното място му липсвало. Бил прекалено млад, за да разбере причините, поради които трябвало да се преселят в града, още повече че тогава това не било град, а по-скоро голямо тържище на брега на морето. По-късно разбрал, че много неща обуславяли това решение.
Новият дом от самото начало му станал чужд. Бил израснал сред животни и водил еднообразен селски живот, изолиран от света през летните прохлади и суровите зими, сред истории за поколенията роднини, които заселили цялата земя наоколо, повечето дребни стопани и бедняци. Тези хора били героите от приказките, които слушал в детството си. Имал чувството, че ги е познавал лично. Историите за ежедневния живот, който те водели от години и десетилетия, описвали бедствия и трудности или пък били толкова забавни и смешни, че хората дъх не можели да си поемат от смях, превивали се и се държали за коремите, чак се давели в пристъпи на кашлица. Всичко това били истории за хора, с които той живеел или общувал в ежедневието си, или хора, които от поколения наред са населявали тази земя — чичовци и лели, баби и прабаби, дядовци и прадядовци, все роднини далеч назад във времето. Познавал добре героите от разказите, дори онези, които били отдавна умрели и погребани в малкото гробище оттатък старата селска църква, докато тя все още била ползвана. Разкази за мъдри баби, които преминавали през ледените реки, за да помогнат при израждането на бебетата; истории за селяни, които извършвали подвизи, за да спасят животните си в свирепи черни бури; истории за работници, които замръзвали навън, на път към кошарите; истории за пияни попове; приказки за страховити чудовища; приказки за живота, който бил част от неговия живот.
Носел ги всичките в душата си, когато се преместил заедно с родителите си в града. Родителите му преустроили в жилище една малка къща извън града, ползвана за баня от британските войници през годините на войната. Друго не можели да си позволят. Градският живот не се отразил добре на баща му и скоро след идването им на юг той починал от сърце. Майка му продала къщичката и купила приземна стая недалеч от пристанището. Започнала да работи в рибната фабрика. Самият той не знаел с какво да се захване, когато завършил училище. Нямал средства да продължи образованието си, а може би и не му се искало много. Постъпил на работа. В строителството. По някое време станал и моряк на риболовен кораб. Видял после обява, търсели хора за работа в полицията.
Не чул повече нито една история, а тези, които знаел, се изличили от паметта му. Неговите хора лека-полека изчезнали, забравени и погребани в опустялата провинция. Чувствал се не на място в града, като отломка от разбита лодка. Искал да се завърне в родното си място, но нямало към какво да се завърне. Знаел, че не е градски човек, сам не знаел какво е всъщност. Никога не го напуснала носталгията по другия живот, усещал, че няма корени, и не се чувствал добре, а и последните връзки с миналото си загубил, когато майка му починала.
Започнал да посещава заведения и барове. Запознал се с една жена в „Глоймбайр“[65]. И преди се бил запознавал с жени, но това не водело до нищо повече от няколко срещи. Тази била различна, по-настоятелна, сякаш искала да му отнеме водещата роля. Всичко станало толкова набързо, че той не могъл да се ориентира. Тя постоянно му поставяла изисквания, които той трябвало да изпълнява, без много-много да обмисля нещата, и преди да се усети, вече се бил оженил за нея и им се родила дъщеричка. Наели малко жилище. Тя имала големи планове за тях, за бъдещето им. Говорела за повече деца и покупка на жилище с възбуда и нетърпение, все едно че виждала живота си като на длан и нищо, нищичко не можело да хвърли сянка върху му, никога.
Родило им се второ дете. Тя все повече усещала, че той се отчуждава. Когато си дошли вкъщи с момченцето, той не проявил особена радост. Вече бил започнал да намеква, че иска да скъса с всичко това, иска да се махне. Тя усещала заплахата. Попитала го дали има друга замесена, но той просто я гледал, не разбирал въпроса. Никога не се бил замислял. „Трябва да има друга в играта“, казала тя. „Не е това“, отвърнал той, започнал да ѝ обяснява как се чувства, какви мисли му минават през главата, но опитът му не успял, тя просто не искала да чуе. Имала две деца от него и той не можело сериозно да разправя, че иска да я напусне. Да ги напусне. Децата си.
65
Име на бар, основан през 1961 г. в сградата на Прогресивната партия. От 1987 г. там се помещава Музеят на изкуствата в Рейкявик. Иначе „Глоймбайр“ е голяма торфена селска къща музей от северноирландски тип, в областта на Скагафьордур, Северна Исландия. Този вид торфени къщи се появяват през XIX век и се отличават с насочените напред фронтони на всички предни сгради, а задните постройки са разположени под прав ъгъл. „Глоймбайр“ е част от колекцията сгради на Националния исторически музей на Исландия от 1947 година. Имението на хълма при „Глоймбайр“ е от времето на Заселването (около 900 г.). Сградите се различават по възраст; най-новото попълнение е било построено през 1876–1879 г., а най-старата постройка (кухнята, „дългият килер“ и средната баня) се смята, че е запазена от средата на XVIII век. Пасажите, свързващи отделните помещения, са останали непроменени в продължение на много векове. Формата на чифлика, каквато е днес, е подобна на тази на много от големите ферми в Скагафьордур от XVIII и XIX век.