— Кой?
— Не ми каза. Помоли само да ти предам това и да ти кажа, че те очаква.
— Тази вечер ли?
— Да, не, по-скоро утре. Може би е по-добре утре сутринта. Мислеше да си ляга. Той си ляга рано.
— Исландец ли е бил? Този, дето е пропял?
— Сам ще ти каже. Лека нощ и извинявай за безпокойството.
Джим затвори телефона, Ерлендур направи същото.
Все още стоеше до апарата, когато той започна да звъни отново. Беше Скарпхедин, който се обаждаше от каменистото поле.
— Утре ще изровим костите — съобщи Скарпхедин без никакво предисловие.
— Време беше — каза Ерлендур. — Ти ли звъня одеве?
— Да, да не би да си влизаше вкъщи?
— Да — излъга Ерлендур. — Откри ли нещо смислено там?
— Не, но исках да ти кажа, че… добър вечер… лека вечер, уфф, дай да ти помогна, тъй… а, да, извинявай, докъде бяхме стигнали?
— Казваше ми, че утре ще изровите костите.
— Да, по някое време надвечер, надявам се. Не сме намерили нищо, което да подсказва как трупът е попаднал в земята на това място. Може би ще открием нещо под костите.
— Значи, ще се видим утре.
— Бъди здрав!
Ерлендур затвори. Все още не се бе разбудил напълно. Мислеше си за Ева Линд и за това, дали нещичко от онова, което ѝ бе разказал, изобщо е стигнало до нея. Мислеше си за Халдора и за омразата, която тя хранеше към него след всичките тези години. За милионен път се опита да си представи какъв ли щеше да е неговият и техният живот, ако не си беше тръгнал. По този въпрос тъй и никога не стигна до някакво заключение.
Взираше се пред себе си, без да гледа нещо конкретно. Няколко вечерни слънчеви лъча се провряха покрай завесите в стаята и прорязаха мрака около него. Погледна пердетата. Бяха плътни, от бархет и стигаха до пода. Дебели, зелени пердета, които трябваше да държат пролетната светлина навън.
„Добър вечер.“
„Лека вечер.“
„Дай да ти помогна…“
Ерлендур се вгледа в тъмнозеления цвят на завесите.
Недъгава.
Зелена.
„Какво правеше Скарпхедин…?“
Ерлендур скочи на крака и грабна телефонната слушалка. Не си спомняше номера на мобилния на Скарпхедин и отчаяно позвъни на „Услуги“. Успя да открие номера, след което се обади на археолога.
— Скарпхедин. Скарпхедин? — изрева той в телефона.
— Какво? Пак ли си ти?
— Кому пожела „лека вечер“ там одеве? На кого помагаше?
— А?
— С кого говори преди малко?
— С кого ли? Защо си толкова възбуден?
— Кой е там горе с теб?
— Имаш предвид коя.
— Абе това да не е видео телефон! Не мога да видя кои сте на полето. Чух те да казваш на някого „добър вечер“. Кой е там при теб?
— Не е при мен. Тя отиде някъде. Чакай, стои ей там при храстите.
— При храстите? Имаш предвид касиса? Тя при касисовите храсти ли е?
— Да.
— Как изглежда?
— Тя е… Познаваш ли я? Каква е тази жена? Защо се вълнуваш толкова?
— Как изглежда тя? — повтори Ерлендур, като опитваше да се успокои.
— Я се съвземи!
— Колко е стара?
— Стара ли?
— Само ми кажи на каква възраст мислиш, че е?
— Ами някъде около седемдесетте. Не, може би по-скоро към осемдесетте. Трудно е да се каже.
— Как е облечена?
— Облечена? Тя е в дълго зелено палто, дълго чак до обувките. На ръст е горе-долу като мен. И е куца.
— Куца?
— Да, куца. Но има и нещо друго. Тя е някак си, не знам…
— Какво? Какво! Какво се опитваш да кажеш?
— Не знам как да го опиша… аз… абе, сякаш е недъгава.
Ерлендур захвърли телефонната слушалка и побягна навън в пролетната вечер. Съвсем забрави да каже на Скарпхедин на всяка цена да задържи жената там.
Вече бяха изминали няколко дни, откакто Дейв им бе гостувал за последно, когато Гримур се завърна вкъщи.
Беше настъпила есен с режещ северен вятър и силни снеговалежи. Каменистото поле беше на голяма надморска височина и там зимата идваше по-рано, отколкото в ниската долина, където Рейкявик вече приемаше облика на град. Симон и Томас вземаха училищния бус към града сутрин и се прибираха привечер. Майка им ходеше всеки ден в стопанството в Гувунес, където работеше. Там тя се грижеше за млечните крави и участваше в земеделската работа. Излизаше преди момчетата, но винаги си бе вкъщи, когато те се прибираха от училище. Микелина оставаше у дома за през деня и самотата много ѝ тежеше. Не можеше място да си намери от радост, щом майка ѝ се прибереше, а когато Симон и Томас се втурваха в къщата и захвърляха в ъгъла учебниците си, щастието ѝ ставаше пълно.