— Кой?
— Този войник. Идвал ли е, преди да ме опандизят? Този единият.
— Преди да си заминеш ти, той ходеше понякога да лови риба в езерото.
— И е давал на майка ти пъстървата, която е хващал?
— Да.
— И много пъстърва ли хващаше?
— Понякога. Но все пак не беше добър рибар. Само пушеше при водата. Ти хващаш много повече риба. Също и с мрежата. Ти ловиш толкова много, като хвърляш мрежата!
— Когато даваше на майка ти пъстървата, застояваше ли се? Влизаше ли вътре да пие кафе? Сядаше ли тук на масата?
— Не — каза Симон, но се замисли дали не лъже за нещо, което си беше очевидна лъжа.
Не можа да прецени. Беше уплашен и не знаеше какво да прави. Устната му трепереше и той я притисна с пръсти. Опитваше се да отговаря така, както си мислеше, че Гримур иска да му отговаря, но все пак по такъв начин, че майка му да не си изпати, ако каже нещо, което Гримур не бива да научава. Симон откриваше нова страна на Гримур. Баща му никога не бе разговарял с него толкова дълго и това го свари неподготвен. Определено бе изпаднал в затруднение. Не знаеше всъщност какво Гримур не трябва да узнава, смяташе само да предпази майка си колкото можеше.
— Никога ли не е влизал в къщата? — попита Гримур и гласът му се промени, не беше вече мек и чуруликащ, стана твърд и настоятелен.
— Май само два пъти или нещо такова.
— И какво прави той тогава?
— Ами нищо.
— Тъй значи. Пак ли започна да лъжеш? Така ли е? Отново ли започна да ме лъжеш? Идвам си аз, след като са ме унижавали в продължение на месеци, и единственото, което получавам, са лъжи в очите. Искаш ли да ме лъжеш отново?
Тези въпроси действаха като камшик в лицето на Симон.
— Какво прави в затвора? — попита Симон колебливо, със слабата надежда, че разговорът ще се отклони към нещо друго, а не към Дейв и майка му.
Защо не идваше Дейв? Нима не знаеха, че са пуснали Гримур от затвора? Нима не бяха обсъждали тоя въпрос в странните си тайни срещи, когато той я милваше по ръката и ѝ оправяше косата?
— В затвора? — рече Гримур и гласът му се промени отново, стана тих и мек. — Слушах истории в затвора. Всякакви истории. Можеш да чуеш толкова много в затвора и ти се иска да чуеш още повече, защото никой не ти идва на свиждане и не получаваш никакви вести от къщи, освен онези, които се разнасят из затвора. Защото в затвора постоянно идват хора, пък и човек се сприятелява с надзирателите, които му поразказват туй-онуй. Освен това в затвора човек има доста време, за да си мисли за тия истории.
От коридора се чу поскърцването на дъските на пода. Гримур млъкна, но след малко продължи, все едно нищо не се бе случило.
— Ти, естествено, си толкова млад, чакай малко, на колко години си всъщност, Симон?
— На четиринайсет, скоро ще навърша петнайсет.
— Скоро ще си пълнолетен, тъй че вероятно разбираш за какво ти говоря. Човек чува всякакви истории за исландски момичета, които си лягат с войниците. Сякаш не могат да устоят, като видят човек в униформа, и разправят колко културни и учтиви били войниците, как отваряли вратите пред тях, канели ги на танци, никога не били пияни, имали цигари, кафе и най-различни джунджурии и били от места, на които жените винаги им се е искало да отидат. А ние, Симон, ние сме груби и недодялани. Ние сме само селяци, които момичетата дори не поглеждат. Ето защо ми се ще да науча нещо повече за този войник, който лови риба в езерото, тъй като ти, Симон, ме разочарова.
Симон гледаше Гримур и сякаш силите напускаха тялото му.
— Вече чух много приказки за тоя войник, дето не го познаваш. Освен, естествено, ако не ме лъжеш. Не е хубаво да лъжеш баща си, щом тук всеки ден идва някакъв войник и ходи на разходки с жена му през цялото лято. И ти нищо не знаеш за това?
Симон мълчеше.
— Нищо ли не знаеш за това? — повтори Гримур.
— Понякога ходеха на разходка — каза Симон и очите му се напълниха със сълзи.
— Видя ли! — възкликна Гримур. — Знаех си, че все още сме приятели. Ти ходеше ли с тях?
Нямаше изгледи разпитът да спре. Гримур изпитателно го гледаше с полузатвореното око на изгореното лице. Симон усещаше, че няма да може да се съпротивлява още дълго.