— Понякога ходехме до езерото, той носеше храна. Такава, каквато ти вземаше от време на време в кутии, дето се отварят с ключе.
— И целуваше ли той майка ти там долу, при езерото?
— Не — каза Симон, щастлив, че не му се налага да лъже.
Никога не беше виждал Дейв и майка му да се целуват.
— Какво правеха? Държаха се за ръце ли? Ти самият какво правеше? Защо си позволил на този човек да ходи на разходки с майка ти при езерото? Не ти ли хрумна, че аз може да имам нещо против? Това никога ли не ти мина през ума?
— Не — каза Симон.
— По време на тия разходки никой не е мислил за мен. Така ли е?
— Да — каза Симон.
Гримур се наведе напред и кървавочервената рана на лицето му се открои още по-добре на светлината.
— И как се казва този човек, дето краде семействата на другите и си мисли, че това е в реда на нещата, и никой нищо не прави по въпроса?
Симон млъкна отново.
— Този, дето ме заля с кафето, Симон, този, дето ме подреди така в лицето, знаеш ли как се казва?
— Не — каза Симон едва чуто.
— Той не отиде в пандиза, макар че ме нападна и ме изгори. Как ти се струва това? Ще речеш, че са светци, всичките тия войници. Мислиш ли, че са светци?
— Не — отвърна Симон.
— Майка ти понадебеля ли през лятото? — внезапно попита Гримур, сякаш някаква съвсем друга мисъл му бе минала през главата. — Не защото е крава от някой краварник, Симон, а защото е излизала на разходки с войници от бараките. Изглежда ли ти надебеляла?
— Не — каза той.
— На мен обаче това ми се струва много вероятно. Но ще стане ясно след малко. Този човек, който ме заля, знаеш ли как се казва той?
— Не — каза Симон.
— Той имаше някакви съвсем погрешни представи, нямам идея откъде може да ги е получил. Мислеше, че не съм бил добър с майка ти. Че съм ѝ бил сторил нещо лошо. Ти най-добре знаеш как понякога трябваше да я уча на правилни обноски. Този човек знаеше за това, но не го беше разбрал правилно. Нямаше понятие, че жени като майка ти имат нужда да знаят кой е господарят, за кого са омъжени и как трябва да се държат. Той нямаше никакво понятие, че се налага понякога човек да ги поошляпа. Беше много сърдит, когато говори с мен. Разбирам малко английски, защото имах добри приятели от бараките, и разбрах повечето от онова, което войникът каза. Беше ми ужасно сърдит заради майка ти.
Симон не сваляше очи от белега.
— Този човек, Симон, се казваше Дейв. И сега не искам да ме лъжеш — войникът, дето е бил толкова добър към майка ти от пролетта насам, през цялото лято, та чак до късна есен, може ли случайно да се казва Дейв?
Симон трескаво мислеше, без да сваля очи от раната на лицето на баща си.
— Те ще се погрижат за него — каза Гримур.
— Те ще се погрижат за него ли?
Симон не разбра какво имаше предвид Гримур, но не можеше да е нищо хубаво.
— Плъхът в коридора ли е? — каза Гримур и кимна в посока към външната врата.
— А?
Симон не можа да разбере казаното от Гримур.
— Идиотката. Мислиш ли, че ни подслушва?
— Не знам — каза Симон.
Това си беше и истината.
— Той Дейв ли се казва, Симон?
— Може и така да е — внимателно рече Симон.
— Може и така да е? Не си сигурен ли? Как го наричаш, Симон? Когато говориш с него или когато може би той ти се мазни и те гали, как го наричаш ти тогава?
— Той никога не ме е галил…
— Името?
— Дейв — каза Симон.
— Дейв! Благодаря ти, Симон.
Гримур се облегна назад и изчезна от светлината на лампата. Гласът му стана по-тих.
— Аз всъщност чух, че е чукал майка ти.
В този момент вратата се отвори и майка му влезе, водейки Томас след себе си. Със студения вятър, който нахлу вътре, мокрият от пот гръб на Симон се разтресе в тръпки на ужас.
22
Ерлендур пристигна на каменистото поле петнайсет минути след разговора си със Скарпхедин.
Не носеше мобилния си телефон, иначе щеше да се обади пътьом на археолога и да го помоли да задържи жената, докато пристигне. Това трябваше да е жената, за която старият Роберт им беше казал, че е виждал при касисовите храсти, недъгавата, облечената в зелено жена.
На булевард „Миклабройт“ имаше леко задръстване, Ерлендур се изкачи към район Ауртунсбрека с максимално възможна за автомобила му скорост, след което пое на изток по шосе „Запад“, после направи десен завой по отклонението за каменистото поле. Паркира колата до строителния изкоп, недалеч от мястото, където копаеха археолозите. Скарпхедин тъкмо потегляше с автомобила си, но спря, като забеляза Ерлендур. Полицаят слезе от колата, а археологът свали стъклото откъм шофьорската врата.