— А, ама ти дойде ли? Защо ми затвори така одеве? Случило ли се е нещо? Защо ме гледаш така?
— Жената все още ли е тук? — попита Ерлендур.
— Жената?
Ерлендур погледна към храстите и му се стори, че долавя някакво движение.
— Това тя ли е? — попита той и присви очи. Не се виждаше добре от такова разстояние. — Облечената в зелено жена. Тя там ли е все още?
— Да, все още стои там — отвърна Скарпхедин. — Какво става?
— Ще ти кажа по-късно — каза Ерлендур и тръгна към касисовите храсти.
Те все по-ясно се очертаваха с приближаването му към тях и зелената сянка започна да придобива форма. Той ускори крачка, сякаш се опасяваше, че жената ще изчезне. Тя стоеше при голите храсти, държеше една клонка в ръка и гледаше в посока към Ешия. Изглеждаше потънала в мисли.
— Добър вечер! — каза Ерлендур, след като се приближи достатъчно близо, за да могат да разговарят.
Жената се обърна. Не го беше усетила да идва.
— Добър вечер! — каза тя.
— Прекрасно време случихме тая вечер — продължи Ерлендур, колкото да каже нещо.
— Пролетта е най-доброто време тук, на каменистото поле — отвърна жената.
Полагаше усилия, за да говори. Главата ѝ правеше някакви странни движения и на Ерлендур му се стори, че ѝ се налага да се съсредоточава при произнасянето на думите. Те сякаш не излизаха от устата ѝ от само себе си. Едната ѝ ръка беше пъхната в ръкава на дългото ѝ палто, изпод което се подаваше изкривен крак. Самата тя бе наклонена наляво, сякаш страдаше от някакъв дефект в гърба. Може би беше на около осемдесет, но изглеждаше в добро здраве. Гъстата ѝ сива коса стигаше до раменете. Лицето ѝ имаше дружелюбно излъчване, примесено като че ли с тъга. Ерлендур забеляза, че главата ѝ непрекъснато се движи, не само докато говори. Бяха някакви леки и неконтролируеми потрепвания, които се появяваха на равномерни интервали от време, сякаш главата ѝ не можеше да остане напълно неподвижна.
— От тук ли си, от каменистото поле? — попита Ерлендур.
— Сега вече градът е стигнал до тук — отвърна тя, без да отговори на въпроса му. — Кой можеше да очаква това!
— Да, този град се е разпълзял във всички посоки — каза Ерлендур.
— Ти да не разследваш откритите кости? — попита тя внезапно.
— Да — отвърна Ерлендур.
— Видях те по новините. Понякога идвам тук горе, особено като се запролети, като сега. Вечер, когато всичко утихне, тук все още имаме прекрасна пролетна светлина.
— Красиво е наистина — каза Ерлендур. — От тук ли си, или от някоя местност в съседство?
— Аз всъщност исках да те видя — каза жената, като все така не отговаряше на въпросите му. — Мислех да те потърся утре, но имах късмет, че ти ме намери. Дойде му времето.
— Времето?
— Всичко да излезе наяве.
— Кое всичко?
— Ние живеехме при тези храсти. Къщата отдавна я няма. Не знам какво стана с нея, изгни с годините. Майка ми засади тези касисови храсти и есенно време правеше сладко. Но не беше само заради сладкото. Искаше да направи градина с жив плет, да насади ядливи растения и цветя, красиви цветя, които да гледат на юг към слънцето, искаше да използва къщата като заслон против северняка. Той не ѝ позволи. Както не ѝ позволяваше и нищо друго.
Тя погледна към Ерлендур, главата ѝ продължаваше да потрепва, когато говореше.
— Изнасяха ме тук, щом грейнеше слънце — каза старицата и се усмихна. — Братята ми. Нямах друга по-голяма радост от това, да седя на слънце, и буквално цвърчах от щастие, когато ме извеждаха в градината. После си играехме. Те постоянно изнамираха нови начини да играят с мен, защото аз не можех да се движа много. Заради моята инвалидност, която беше много по-тежка в ония времена. Караха ме да участвам във всичко, което правеха. По това приличаха на майка ни. И двамата.
— По кое?
— По добротата.
— Един стар човек ни каза, че виждал от време на време облечена в зелено жена да идва насам и да се занимава с храстите. Според описанието му ти трябва да си била тази жена. Мислехме, че вероятно е някой от вилата, която е била на това място.
— Значи, знаете за вилата.
— Да, и за някои от наемателите ѝ, но не за всички. Мислим, че през войната тук е живяло петчленно семейство и че бащата ги е подлагал на системно насилие. Ти спомена майка си и двамата си братя и ако ти си третото дете в семейството, това съответства на информацията ни.
— За облечена в зелено жена ли ви е казал? — попита старицата и се усмихна.