— Да. За зелена жена.
— Зеленото е моят цвят. Винаги е бил. Не си се спомням по друг начин.
— Говори се, че хората, които обичат зеленото, са свързани със земята.
— Може и така да е. — Тя се усмихна. — Аз съм страшно много свързана със земята.
— Твоето семейство ли живееше във вилата?
— Да, ние живеехме във вилата.
— А домашното насилие?
Жената погледна Ерлендур в очите.
— Да, имаше домашно насилие.
— Значи, това е било…
— Как се казваш? — прекъсна го жената.
— Ерлендур, казвам се Ерлендур — отговори той.
— Имаш ли семейство, Ерлендур?
— Не, да, т. е. да, имам някакъв вид семейство, мисля.
— Не си ли сигурен? Добре ли се отнасяш с това семейство?
— Ами…
Ерлендур се поколеба. Не очакваше подобни въпроси и не знаеше какво да отговори. Беше ли добър със семейството си? „Едва ли“, помисли си той.
— Май си разведен — каза жената, като огледа изпомачканите дрехи на полицая.
— Всъщност да — каза той. — Исках да те питам… Мисля, че те питах за домашното насилие.
— Колко мека дума за убийството на душата! Колко удобна дума за хора, които нямат представа какво се крие зад нея! Знаеш ли какво е да живееш в постоянен страх, през целия си живот?
Ерлендур мълчеше.
— Да живееш в омраза всеки божи ден и тази омраза да не намалява никога. Няма значение какво правиш, нищо не може да промени това… Накрая не ти остава никаква собствена воля, само чакаш и се надяваш следващият побой да не е толкова страшен, колкото предишния.
Ерлендур не знаеше какво да каже.
— Лека-полека побоищата се превръщат в садизъм, защото единствената власт на света, която насилникът има, е над тази жена, неговата жена. И властта му е абсолютна, знае, че тя не може да направи нищо. Жената е напълно безпомощна и започва да му угажда за всичко, защото той не заплашва единствено нея, той измъчва не само нея със своята злоба и омраза, той я измъчва и с омразата си към децата ѝ. Дава ѝ да разбере, че ще им стори нещо много лошо, ако тя си помисли да оспорва властта му, да ѝ се съпротивлява. И физическото насилие, болката от побоите, всички счупени кости, синини, рани, сцепени устни и подути очи — всичко това е нищо пред мъката, която понася душата. Постоянен, безспирен страх, който никога не изчезва. Първите години, когато все още има желание за живот, тя се опитва да търси помощ, опитва се да избяга, но той я открива и ѝ прошепва в ухото, че смята да убие дъщеря ѝ и да я зарови нейде из планините. Тя знае, че той е напълно способен на това, и се предава. Предава се и оставя собствения си живот в ръцете му.
Жената погледна през полето към Ешия, после в западна посока, където се извисяваше ледникът Снайфелсйокутл[68].
— И нейният живот се превръща в сянка на неговия — продължи тя. — Съпротивителните ѝ сили изчезват, а с тях изчезва и волята за живот, нейният живот става негов живот. Тя вече не е жива, тя е мъртва, същество от мрака, което се лута в постоянно търсене на избавление. Избавление от побоя и душевните мъчения, и от неговия живот, защото тя собствен живот няма, тя съществува единствено в неговата омраза. Накрая той побеждава. Защото тя е мъртва. Живее, но е мъртва.
Старицата млъкна. Погали с ръка голите клонки на храстите.
— Така продължи, докато не настъпи онази пролет. През войната.
Ерлендур не отронваше и звук.
— Кой ще осъди човек за убийство на душата? Можеш ли да ми кажеш това? По какъв начин може да бъде обвинен човек за убийството на душата, да бъде изправен пред съд и да бъде осъден?
— Не знам — промълви Ерлендур, не беше сигурен, че разбира напълно казаното от жената.
— Стигнахте ли до костите? — попита тя разсеяно.
— Утре ще стигнем — отговори Ерлендур. — Знаеш ли кой е заровен там?
— Но стана ясно, че тя беше като тези храсти — промълви жената глухо.
— Коя?
— Като касисовите храсти. Те не се нуждаят от грижи. Те са невероятно издръжливи, устояват на всякакво време, дори на най-тежките зими, и винаги са все така зелени и прекрасни през лятото. Плодчетата им са все така червени и пълни със сок, все едно че нищо не се е случило, сякаш никога не е имало зима.
— Извинявай, как се казваш? — попита Ерлендур.
— Войникът я събуди отново за живот.
Жената млъкна и се загледа някъде отвъд храстите, като да се бе пренесла на друго място и в друго време.
— Коя си ти? — попита Ерлендур.
— Мама обожаваше зеления цвят. Казваше, че зеленото е цветът на надеждата.
Старицата дойде на себе си.
— Казвам се Микелина — каза тя. И сякаш се поколеба, но допълни: — Той беше чудовище. Неистово, влудено от омраза и злоба чудовище.
68
Неголям ледник в Западна Исландия, на едноименния полуостров Снайфелснес. Ледникът е висок 1446 м, на площ от 11 кв. километра. Намира се под активен стратовулкан (с дълбочина на вулканичния конус около 200 м), чиято дейност може да се проследи 700 хиляди години назад във времето. Последното му изригване е било преди около 1700 години.