Чу в ушите си писъка на бурята.
— Не можехме да се видим един друг — продължи той. — Държахме се за ръка, между нас нямаше нищо, бяхме почти един до друг, но въпреки това не го виждах от виелицата. И после изпуснах ръката му.
Замълча.
— Ето защо ти не бива да си тръгваш. Ето защо ти трябва да оцелееш, да се върнеш отново жива и здрава. Знам, че животът ти не е танц върху рози, че го пропиляваш, сякаш няма никаква стойност. Но това не е така. Не е правилно да мислиш така. Не трябва да мислиш така.
Ерлендур гледаше дъщеря си на слабата светлина от лампата върху шкафчето.
— Той беше на осем години. Казах ли ти това? Момче като всички останали, усмихнат, забавен. Бяхме приятели. Такова нещо не се подразбира. Обикновено има някакви спречквания при момчетата. Бой, съревнование, караници. Но не и между нас. Може би поради това, че бяхме съвършено различни. Хората направо се влюбваха в него. Без да искат. Някои са си просто такива. Не и аз. Има нещо у такива като него, което чупи всички бариери, защото са такива, каквито са, и така и постъпват, нямат нищо за криене, не се скатават зад другите, защото са чисти и прями. Такива деца…
Ерлендур млъкна.
— Понякога ми напомняш за него. Малко късно го забелязах. Когато ме откри след всичките тия години. Има нещо у теб, което ми напомня за него. Нещо, което ти се опитваш да разрушиш, и поради това ме боли да гледам как се отнасяш с живота си. А и изглежда, няма да мога да направя нищо по въпроса. Чувствам се също толкова безпомощен, колкото и тогава, когато стоях в онази виелица и усетих, че изпускам ръката му. Вървяхме ръка за ръка и го усетих как се случва, усетих, че всичко свърши. И двамата щяхме да умрем. Ръцете ни се вкочаниха и повече не можехме да се държим. Не усещах ръката си, освен само в онзи кратък миг, когато го изпуснах.
Ерлендур отново замълча и се загледа в пода.
— Не знам дали това е причината за всичко. Бях на десет години, оттогава обвинявам себе си за случилото се. Не мога да се отърся от чувството за вина. Не искам да се отърся. Мъката е като крепост, тъга закрилница, с която не искам да се разделя. Може би отдавна трябваше да съм се захванал с живота, който бе спасен, с моя живот, и да му придам някакъв смисъл. Но това не се случи, едва ли и оттук нататък ще стане. Всички си имаме своето бреме. Може моето да не е по-голямо от това на останалите хора, които са изгубили скъп приятел, но не мога да се справя с него по никакъв друг начин.
Нещо угасна в мен. Тогава не успях да го намеря, сънувам го постоянно и знам, че той все още е някъде там, скита се из бурята самотен, изоставен и премръзнал, докато не падне там, където няма да бъде открит никога, където виелицата го удря в гърба и за един миг само го зарива в снега. Без значение колко го викам и търся, не го намирам, не ме чува, загубен е за мен във виелицата, завинаги.
Ерлендур погледна Ева Линд.
— Той сякаш отиде направо при Бог. Мен ме намериха. Намериха ме и аз оцелях, но загубих него. Нищо не можах да им кажа. Не можах да им кажа къде съм бил, когато го изгубих. Нищичко не виждах в проклетата виелица. Бях десетгодишен и почти измръзнал до смърт, не можах да им кажа нищо. Изпратиха хора да го търсят и те обикаляха планината от сутрин до вечер, дни наред, с фенери, викаха го, бодяха в снега с пръчки, сменяха се, водеха кучета. А ние чувахме техните викове, чувахме лая на кучетата, но нищо не се случи. Никога. Никога не го откриха.
И ето че срещнах тук жена, която каза, че имала съобщение за мен от момчето във виелицата. И ми казва тя, че това не било по моя вина и че нямало от какво да се боя. Какво означава това? Не вярвам на подобни неща, но какво да си мисля? Цял живот съм се чувствал виновен, макар да знам, и винаги да съм знаел, че бях прекалено малък, за да поемам някаква вина. Но угризенията измъчват човека, тъй или иначе, подобно на метастазите на рака, които накрая го убиват.
Защото това момче, чиято ръка изтървах, не беше обикновено момче.
Защото момчето във виелицата…
Беше моят брат.
Майка им хлопна вратата пред мразовития есенен вятър и видя в сумрака на кухнята, че Гримур седи на масата срещу Симон. Не можеше да различи добре лицето му. Не го бе виждала, откакто го бяха отвели с джипа, но в мига, в който усети присъствието му в кухнята и съзря сянката му на слабата светлина, страхът я заля отново. Беше го очаквала цяла есен, но не знаеше кога точно ще бъде освободен. Щом видя тичащия Томас, веднага разбра какво се бе случило.
Симон не смееше да помръдне, но все пак обърна глава с вдървено изправен гръб в посока към външната врата. Майка му беше втренчила очи в него. Беше пуснала ръката на Томас и той се бе промъкнал в малкото коридорче, където стоеше Микелина. Забеляза ужаса в очите на Симон.