Гримур седеше на кухненския стол и не се помръдваше. Така минаха няколко мига, в които не се чуваше нищо друго освен воя на есенния вятър и учестеното дишане на майка им. Беше задъхана от тичането през каменистото поле. Страхът ѝ от Гримур се бе притъпил за времето от пролетта насам, но сега избухна наново с всичка сила и за един миг само тя отново стана такава, каквато беше преди. Все едно че нищо не се бе случвало през времето на неговото отсъствие. Краката ѝ отмаляха, болката в стомаха ѝ започна да се усилва, лицето ѝ изгуби възвърнатото си изражение на достойнство, раменете ѝ се свлякоха и тя се опита да стане толкова малка, колкото можеше. Подчинена. Послушна. Готова на най-лошото.
Децата забелязаха внезапната промяна у нея, докато стоеше на вратата на кухнята.
— Със Симон си говорехме — каза Гримур и наведе глава към светлината, така че белегът от изгореното да може да се види.
Очите на майка им се разшириха, когато видя кървавочервения белег на лицето му. Тя отвори уста, все едно че искаше да каже нещо или просто да извика, но нищо подобно не се случи. Продължаваше втренчено да гледа Гримур с невярващи очи.
— Не мислиш ли, че е красиво? — попита той.
Имаше нещо различно у Гримур, нещо, което Симон не можеше точно да определи. Повече самоувереност. Повече самодоволство. Да, той беше човекът, притежаващ цялата власт, това си личеше от поведението му в семейството, открай време беше така, но имаше и нещо повече, нещо по-опасно. Симон се чудеше какво ли би могло да бъде, когато Гримур се изправи бавно от стола си.
И тръгна към майка им.
— Симон ми разказа за войника, който идва тук с пъстърва и се казва Дейв.
Майка им не каза нищо.
— Войник, на име Дейв, ми причини това — продължи Гримур и посочи белега си. — Сега не мога да си отворя окото, защото на него му се струваше съвсем нормално да ме залее с кафе. Първо го кипна толкова, че му трябваше кърпа, за да хване дръжката на канчето, и тъкмо си мислех, че ще сипе по чашка да пийнем, когато лисна канчето в лицето ми.
Майка им погледна Гримур, после заби поглед в земята. Не помръдна.
— Пуснаха го при мен, докато седях с оковани ръце на гърба. Мисля, че знаеха за намеренията му.
Тръгна заплашително към Микелина и Томас в коридора. Симон седеше като закован на стола си до кухненската маса. Гримур се обърна отново към майка им и се насочи към нея.
— Държаха се така, сякаш се отблагодаряваха на човека — каза той. — Знаеш ли защо?
— Не — отвърна майка им тихо.
— Не — изимитира я Гримур. — Твърде бизи[71] си била да го чукаш.
Усмихна се.
— Не бих се учудил, ако го намерят да се носи удавен някъде в езерото. Все едно е паднал във водата, докато е ловял твоята пъстърва.
Гримур застана плътно до нея и изведнъж я хвана за корема с ръка.
— А дали не е оставил нещо след себе си? — извика той със заплашителен глас. — Нещо от разходките при езерото? Мислиш ли? Мислиш ли, че е оставил нещо след себе си? Искам да знаеш, че ако има нещо оставено от него, ще убия нещото. Или кой знае, ще го изгоря, както тоя ми изгори лицето.
— Не говори така! — промълви майка им.
Гримур я гледаше изпитателно.
— Как разбра гадината за кражбите? — попита той. — Кой може да му е казал за това, което правехме? Ти знаеш ли нещо по въпроса? Може би не бяхме много внимателни. Може и да ни е видял. А може да е дал някому пъстърва и да е видял тук вътре всичката стока, да се е зачудил откъде може да е дошла тя и да е попитал малката курва, дето живее тук, дали пък случайно не знае нещо по въпроса.
Гримур стисна корема ѝ по-силно.
— Не можете да видите униформа, без да си разтворите кълките.
Симон тихо се изправи от стола зад баща си.
— Какво ще кажеш да пийнем по кафе? — продължи Гримур да говори на майка им. — Какво ще кажеш да пийнем горещо освежаващо сутрешно кафе? Ако Дейв ни разреши. Мислиш ли, че Дейв ще ни позволи? — Гримур се изсмя. — Може и той да сръбне глътка с нас. Очакваш ли го? Чакаш ли го да дойде и да те спаси?
— Недей! — каза Симон зад гърба му.
Гримур пусна майка им и се обърна към Симон.
— Недей прави това! — повтори той.
— Симон! — викна майка му рязко. — Престани!
— Остави мама на мира! — каза Симон с треперещ глас.
Гримур отново се обърна към майка им. Микелина и Томас слушаха какво се случваше от коридорчето. Той се наклони към нея и прошепна в ухото ѝ:
— Може някой ден да изчезнеш безследно, като момичето на Бенямин.