Майка им гледаше Гримур, готова да понесе ударите му, които бяха неизбежни.
— Какво знаеш за това? — попита тя.
— Хората изчезват. Всякакъв вид хора. Също и големците. Нещастница като теб също може да изчезне. Кой ли ще пита за теб? Освен може би майка ти от газостанцията да тръгне да те търси. Мислиш ли, че е възможно?
— Остави я на мира! — каза отново Симон, който все още стоеше до кухненската маса.
— Симон? — учуди се Гримур. — Мислех, че сме приятели. Ти, аз и Томас.
— Остави я на мира! — отвърна Симон. — Трябва да престанеш да я нараняваш. Трябва да престанеш и да си отидеш. Да се махнеш и никога повече да не се връщаш.
Гримур се приближи до него, гледаше го, сякаш му беше напълно непознат.
— Вече бях махнат. Нямаше ме шест месеца и ето как ме посрещате! Женската се шиба с войници, а малкият Симон иска да изхвърли баща си от къщи. Достатъчно ли си пораснал, за да се справиш с баща си, Симон? Мислиш ли, че изобщо ще пораснеш някога достатъчно, за да се разправяш с мен?
— Симон! — извика майка му. — Всичко е наред! Заведи Томас и Микелина долу, в Гувунес, и ме чакайте там! Чуваш ли, Симон? Прави каквото ти казвам!
Гримур се ухили в лицето на Симон.
— И женската е започнала да се разпорежда тук. За каква се мисли тя бе? Бая са се променили всички за това кратко време!
Гримур погледна към коридора.
— А с плашилото какво стана? Да не би и сакатата да е започнала да си отваря устата? Тц, тц, тц, шибаната саката, дето трябваше да я удуша още преди години. Това ли ви е благодарността? Това ли ви е благодарността? — изкрещя той към коридора.
Микелина излезе от нишата и се шмугна в мрака на коридора. Томас гледаше към Гримур, който му се усмихна.
— Но ние с Томас сме приятели — каза той. — Томас никога не би предал баща си. Ела, момчето ми, ела при татко!
Томас тръгна към него.
— Мама се обади по телефона — каза той.
— Томас! — извика майка му.
25
— Не мисля, че Томас искаше да му помага. Той по-скоро си мислеше, че така помага на мама. Искаше да го сплаши по някакъв начин и така да помогне на мама. Но най-вероятно е той изобщо да не е знаел какво прави. Беше толкова малък, горкото дете.
Микелина замълча и отправи поглед към Ерлендур. Той и Елинборг седяха в нейната стая и слушаха разказа ѝ за майката от каменистото поле, за Гримур, за това, как са се срещнали и как я е пребил за първи път. Разказваше им за това, как насилието е започнало да се увеличава с времето и как майка ѝ се е опитала да избяга от него, как той я заплашил, че ще убие децата ѝ. Разказа им и за живота в каменистото поле, за войниците от продоволствената база и кражбите, за Дейв, който ходел да лови риба в езерото, и за лятото, когато баща им бил вкаран в затвора; как войникът и майка им се влюбили един в друг; как братята ѝ я изнасяли на слънце; как Дейв ги водил на пикници и за мразовитото есенно утро, когато пастрокът ѝ се върнал от затвора.
Микелина си даде всичкото време, което ѝ бе нужно, за да разкаже историята си, опита се да не пропусне нищо важно или нищо от онова, което тя смяташе за важно от семейната им сага. Ерлендур и Елинборг седяха и слушаха. Отпиваха от кафето, което Микелина им поднесе, и опитваха от кекса — старата жена каза, че го била приготвила специално за тях, защото знаела, че Ерлендур ще я посети. Поздрави много искрено Елинборг и я попита дали има много жени сред разследващите полицаи.
— Почти никакви — отвърна Елинборг и се усмихна.
— Срамота! — каза Микелина и ѝ предложи да седне. — Би трябвало жените навсякъде да са начело!
Елинборг погледна към Ерлендур, който се усмихна вяло. Тя беше минала да го вземе от офиса, знаеше, че той е ходил на свиждане в болницата, и ѝ се стори, че е по-унил от обикновено. Бе го попитала за състоянието на Ева Линд, кой знае защо си мислеше, че се е влошило, но той ѝ каза, че всичко си било както преди. Когато го попита дали може да помогне с нещо, той само тръсна глава и каза, че нищо не можело да се направи, освен да се чака. Елинборг си помисли, че чакането е започнало доста да му се отразява, но не се осмели да зачекне тази тема. От дългия си опит знаеше, че Ерлендур не изпитва нужда да говори за себе си с други хора.
Микелина живееше на приземния етаж в малък блок в „Брейдхолт“[72]. Жилището ѝ бе неголямо, но много уютно. Докато тя приготвяше кафето в кухнята, Ерлендур разгледа стаята и снимките на семейството ѝ, или на хората, които той реши, че може да са нейното семейство. Фотографиите не бяха много, изглеждаше, че никоя от тях не е от каменистото поле.
72
Квартал в югоизточната част на Рейкявик, който се състои от три района. В квартала живеят около 21 хиляди жители, което го прави един от най-добре населените райони на столицата. В него има 5 училища, 1 гимназия, 3 църкви, 3 спортни дружества, редица музеи и обществени центрове.