Микелина започна да им разказва малко за себе си още докато се туткаше из кухнята и гласът ѝ се носеше през стаята. Започнала да ходи на училище късно, малко преди да навърши двайсет години. По същото време започнала и да лекува парезата си и бързо постигнала добри резултати. Ерлендур си помисли, че тя малко претупва собствената си история, но си замълча. Микелина била завършила училище задочно, след което се записала в университета и се дипломирала като психолог. Тогава била около петдесетте. Сега вече не работела.
Преди да започне да следва, осиновила дете, на което дала името Симон. Да създаде свое собствено семейство, би било трудно по причини, които може би нямало нужда да споменава. Старата жена се усмихна саркастично.
Каза им, че редовно ходела на каменистото поле през пролетта и лятото, наглеждала касиса, а есенно време беряла плодовете и правела сладко. Все още имаше малко от него, останало от миналата есен, и даде на гостите си да го опитат. Елинборг, бидейки разбирач на готварското изкуство, я похвали за сладкото. Микелина ѝ предложи да вземе каквото е останало, като се извини за малкото количество.
После им разказа за това, как станала свидетел на разрастването на столицата през годините — първо градът се разпростял до Брейдхолт, после със скоростта на пожар настъпил през Граварвогур към Мосфелсбайр, а сега и до Гравархолт, където тя живяла навремето и се сдобила с едни от най-тъжните си спомени.
— От това място всъщност имам само лоши спомени — каза тя. — С изключение на онова късо лято.
— Ти с този недъг ли си родена? — попита Елинборг.
Опита се да оформи въпроса си колкото се може по-учтиво, но установи, че няма учтив начин да се попита подобно нещо.
— Не — отвърна Микелина. — Разболяла съм се на три години. Била съм приета в болница. Мама ми разказваше, че имало тогава някакво правило, което забранявало на родителите да бъдат заедно с децата си в отделенията за лежащо болни. Мама тъй и не успя да проумее това отвратително и безмилостно изискване — да не ти се разрешава да бъдеш до детето ти, което лежи тежко болно и дори може да е на прага на смъртта. Отне ѝ няколко години да се убеди, че с подходящи тренировки можех да поправя пораженията, нанесени от болестта, но пастрокът ми не ѝ разреши да се грижи за мен, да се консултира с лекар и да ме изпрати на лечение. Имам спомен отпреди заболяването ми, дори не знам дали е било действителност, или сън, как съм на слънцето в една градина, вероятно където майка ми е била работничка, как тичам с всички сили, пищейки от радост, а мама ме гони. Друго не помня. Спомням си само, че можех да тичам на воля.
Микелина се усмихна.
— Често ми се явяват подобни сънища. В тях съм здрава и мога да се движа така, както ми се иска, главата ми не се тресе постоянно, докато говоря, имам контрол върху лицевите си мускули и те не разпъват физиономията ми на всички страни.
Ерлендур остави чашата си.
— Каза ми вчера, че си кръстила сина си на твоя брат, Симон.
— Симон беше прекрасно момче. Мой полубрат. У него нямаше нищичко от баща му. Или поне аз не видях такова нещо. Беше като мама. Нежен разбиращ, готов да помогне. Носеше жал в сърцето си това дете. Мразеше баща си и омразата го съсипа. Не биваше да му се налага да мрази каквото и да било. Беше като всички ни, уплашен през цялото си детство. Понякога, когато баща му се разбеснееше, се вцепеняваше от ужас. Гледаше как майка ни буквално е пребивана до безсъзнание. Аз се завивах с одеялото през глава, но виждах, че понякога Симон стои и гледа отвратителното зрелище, беше, като че ли по някакъв начин набира сили за сблъсък, по-късно, когато стане достатъчно голям и силен, за да може да спре баща си. Когато порасне достатъчно, за да се справи с него.
Понякога заставаше между тях. Изправяше се пред майка ни и се опитваше да го отблъсне. Мама се страхуваше в тези моменти повече за него, отколкото от самия побой. Не можеше дори да си помисли, че нещо може да се случи с децата ѝ.
Толкова невероятно мило момче беше Симон!
— Говориш за него, все едно е още дете — каза Елинборг. — Да не е мъртъв?
Микелина само се усмихна.
— А Томас? — попита Ерлендур. — Били сте три деца, двама братя и сестра.
— Да, Томас — промълви Микелина. — Той не приличаше на Симон. Баща им усещаше това.
Микелина отново замълча.
— На кого се обади майка ти? — попита Ерлендур. — Преди да се върне вкъщи.
Микелина не отговори. Стана и влезе в спалнята си. Елинборг и Ерлендур се спогледаха. След малко Микелина се върна, носеше сгънат на четири лист. Разгъна го и прочете наум написаното в него, след което го подаде на Ерлендур.