— Мама ми даде тази бележка — каза тя. — Добре си спомням как Дейв я плъзна през кухненската маса към нея, но така и не разбрахме какво пишеше в нея. Мама ми я показа много по-късно. Години по-късно.
Ерлендур прочете бележката.
— Дейв е накарал някой исландец или войник, който е знаел исландски, да му напише бележката. Мама я пазеше през целия си живот и естествено, аз ще я занеса с мен в гроба.
Ерлендур гледаше листа хартия. Думите бяха написани с разкривени печатни букви, но бяха много ясни:
АЗ ЗНАМ КАКВО ТИ ПРАВИ ТОЙ.
— Мама и Дейв се уговориха тя да се свърже с него в мига, в който пуснеха пастрока ми от затвора. Дейв щеше да дойде да ѝ помогне. Не знам точно какво мислеха да правят.
— Тя не е ли могла да получи помощ в Гувунес? — попита Елинборг. — Там сигурно са работели много хора.
Микелина я погледна.
— Майка ми понасяше насилието му цяло десетилетие и половина. Физическото насилие. Той млатеше тялото ѝ, понякога толкова свирепо, че тя не можеше да стане няколко дни от леглото, дори по-дълго. Но освен това я подлагаше и на душевно насилие, което може би бе по-лошото от двете, защото, както казах вчера на Ерлендур, то унищожи майка ми. Тя започна да се самопрезира също толкова силно, колкото той я презираше. Дълго време беше обзета от желание за самоубийство, но заради нас, заради децата ѝ, това желание си остана неосъществено. Дейв пооправи малко нещата през онези шест месеца, които прекара с нея, но тъй или иначе, тя не би могла да моли когото и да било друг за помощ освен него. Никога не бе казала никому за това, което е търпяла през годините, мисля, че беше готова по-скоро да изтърпи поредния побой, ако се наложеше, отколкото да сподели с друг какво става вкъщи. В най-лошия случай мъжът ѝ щеше да я пребие и всичко щеше да си бъде както преди.
Микелина погледна Ерлендур.
— Дейв така и не дойде.
След това погледна Елинборг.
— Но нищо не стана така, както преди.
— По телефона ли се обади?
Гримур сложи ръце върху раменете на Томас.
— На кого се обади тя, Томас? Ние не трябва да имаме тайни един от друг. Майка ти си мисли, че може да има тайни, но това е голяма грешка. Може да се окаже много опасно да имаш тайни.
— Недей да се възползваш от момчето! — каза майка им.
— А, ето че сега започна и на мен да ми заповядва — продължи Гримур, като разтриваше раменете на Томас. — Как са се променили тук нещата! Какво ли ще е следващото?
Симон застана до майка си. Микелина се дотътри до тях. Томас се разплака. На чатала на панталона му се образува тъмно петно, което започна бързо да се уголемява.
— И отговори ли ти някой? — попита Гримур.
Усмивката му беше изчезнала, подигравателният му тон беше изчезнал, лицето му бе станало сериозно. Те не сваляха очи от белега на лицето му.
— Никой не отговори — каза майка им.
— Никакъв Дейв, който да иска да дойде тук и да оправи нещата?
— Никакъв Дейв — каза майка им.
— И къде ли може да е плямпалото? — рече Гримур. — Сутринта един кораб отплава. Натъпкан догоре с войници. В Европа със сигурност се нуждаят от войници. Не може всички да си стоят удобно в Исландия, където нямат какво друго да правят, освен да чукат жените ни. Или пък може и него да са го пипнали. Това се оказа значително по-голямо дело, отколкото аз си мислех, много глави хвръкнаха. Много по-важни от моята, офицерски глави. И те не бяха доволни от това.
Той изблъска Томас встрани.
— Ама изобщо не бяха доволни от това.
Симон стоеше плътно до майка си.
— Има само едно нещо във всичко това, дето не мога да го разбера — каза Гримур, приближавайки се до майка им, дотолкова, че усетиха киселата му воня. — Просто не го разбирам. Не мога да го проумея. Ясно ми е, че ти би легнала под първия срещнат, който те погледне, след като ме отведоха. Ти си си курва. Но той какво си е мислел?
Гримур почти се докосна до нея.
— Какво видя той у теб?
Гримур вдигна двете си ръце към главата ѝ.
— Ти, проклета, грозна дрипло!
— Мислехме си, че ще ѝ се нахвърли и този път ще я убие. Очаквахме го. Аз треперех от страх, Симон не се чувстваше по-добре. Чудех се дали ще успея да се добера до някой нож в кухнята. Но нищо не се случи. Те се гледаха в очите и вместо да ѝ се нахвърли, той отстъпи назад.
Микелина замълча.
— Никога не съм била по-уплашена през живота си. А Симон не беше вече същият след това. Започна все повече и повече да се отдалечава от нас. Бедничкият Симон.
Тя заби очи в пода.
— Дейв изчезна от живота ни също толкова внезапно, колкото и се беше появил — каза тя. — Мама не го видя повече.