— Казвал се е Уелч по фамилия — намеси се Ерлендур. — Проверяваме какво се е случило с него. Как се е казвал доведеният ти баща?
— Казваше се Торгримур — каза Микелина, — но винаги го наричахме Гримур.
— Торгримур — повтори Ерлендур.
Спомни си за такова име от списъка с исландците, които бяха работили в продоволствената база.
Мобилният му телефон започна да звъни някъде в палтото му. Беше Сигурдур Оли, който се обаждаше от разкопките в каменистото поле.
— Би трябвало да дойдеш тук — каза Сигурдур Оли.
— Тук? Къде? — попита Ерлендур. — Къде си?
— При разкопките, къде другаде! — отвърна Сигурдур Оли. — Извадиха костите и мисля, че открихме кой лежи там.
— Кой лежи там ли?
— Да, в гроба.
— Кой е това?
— Годеницата на Бенямин.
— А?
— Годеницата на Бенямин.
— Защо? Защо мислиш, че това е тя?
Ерлендур бе отишъл в кухнята, за да говори спокойно.
— Ела тук и виж сам — каза Сигурдур Оли. — Не може да бъде никой друг. Просто ела и виж сам.
И затвори телефона.
26
Петнайсет минути по-късно Ерлендур и Елинборг пристигнаха в Гравархолт. Бяха се сбогували набързо с учудената Микелина. Ерлендур не ѝ каза за какво е разговарял със Сигурдур Оли по телефона, а само че трябва спешно да отидат на каменистото поле, защото костите били извадени. Извини се и я помоли да им доразкаже историята си по-късно. Щели да имат достатъчно време да си поприказват.
— Дали да не дойда с вас? — попита Микелина от антрето, докато ги изпращаше до вратата. — Аз бих…
— Не сега — прекъсна я Ерлендур. — После ще си поговорим по-спокойно. Появиха се нови обстоятелства по делото.
Сигурдур Оли ги чакаше на полето и ги заведе при Скарпхедин, който стоеше до гроба
— Ерлендур — каза археологът, — ето че вече всичко си идва на мястото. Не ни отне в крайна сметка толкова много време.
— Какво открихте? — попита Ерлендур.
— Скелетът е на жена — намеси се Сигурдур Оли важно. — Няма две мнения по въпроса.
— Защо мислиш така? — попита Елинборг. — Да не би да стана изведнъж и лекар?
— Няма нужда от лекар — отвърна Сигурдур Оли. — То е очевадно.
— В гроба има два скелета — каза Скарпхедин. — Единият е на възрастен човек, вероятно жена, другият е на дете, малко дете, може би неродено, ако се съди по начина, по който е разположен в по-големия скелет.
Ерлендур го погледна изненадано.
— Два скелета?
Обърна се към Сигурдур Оли, след това направи две крачки към дупката и погледна в нея. Веднага разбра за какво говореше Скарпхедин. По-голямата част от скелета бе изровена и стоеше срещу му с вдигнатата си нагоре ръка, челюстта беше отворена и това, което трябваше да представлява уста, бе пълно с пръст. Ребрата бяха счупени. В празните очни кухини имаше земя. Върху челото на черепа стърчаха снопчета коса, а плътта по лицето не се беше разложила напълно.
Отгоре лежеше друг скелет, много малък, свит в ембрионална поза. Археолозите бяха изчистили внимателно пръстта от него. Костите на ръцете и тези на краката бяха с размерите на молив, главичката — като малка топчица. Малкият скелет лежеше под ребрата на големия, главата сочеше надолу.
— Трябва да е годеницата — каза Сигурдур Оли. — Нали тя е била бременна. Как се казваше?
— Солвейх — отговори Елинборг. — Толкова ли е била напреднала бременността ѝ? — сякаш на себе си каза тя, гледайки втренчено надолу към скелетите.
— За дете или за зародиш говорим на този етап? — попита Ерлендур.
— И представа си нямам — каза Сигурдур Оли.
— Нито пък аз — каза Ерлендур. — Трябва ни специалист. Може ли да вземем скелетите в състоянието, в което са сега, и да ги пренесем в моргата на „Баронщигур“[73]? — попита той Скарпхедин.
— Какво искаш да кажеш с това „състоянието, в което са сега“?
— Един върху друг.
— Остава ни да изчистим големия скелет. Ако махнем съвсем малко от пръстта, ако използваме малките четки и с тях разчистим отдолу много внимателно, бихме могли да вдигнем всичко заедно, да. Мисля, че ще стане. Не искаш ли лекарят да ги види направо тук? В гроба. Както са разположени в момента.
— Не, искам ги в помещение с покрив — каза Ерлендур. — Трябва да ги изследваме при възможно най-добри условия.
Скелетите бяха извадени от пръстта привечер. Ерлендур присъстваше на пренасянето им заедно с Елинборг и Сигурдур Оли. Археолозите се погрижиха за всичко и Ерлендур се убеди, че те подхождат много професионално към работата си. Не съжаляваше вече, че ги е повикал. Скарпхедин ръководеше операцията със същата енергичност, с която бе ръководил и разкопките. Каза на Ерлендур, че някак си са заобичали костите, нарекли ги били „тузалдаровия човек“ в чест на Ерлендур и щели да им липсват. Но работата им не била приключила все още. Скарпхедин, у когото се бе събудил вече интерес към криминалистиката, смятал да продължи с хората си да рови в земята за улики, които да можели да отговорят на въпроса какво се е случило тук преди толкова много години. През цялото време заснемал разкопките както с камера, така и с фотоапарат и бе уверен, че от това може да се получи страхотна лекция за университета, особено ако Ерлендур разбере някога как костите са попаднали в земята, добави той и се усмихна. Бивните му проблеснаха.
73
Улица в центъра на Рейкявик. Наречена е на Барона на Квитаурветлир, френския барон Шарл Боле, който има огромно влияние върху градския живот в Рейкявик в края на XIX и началото на XX век.