— Със сигурност не си — каза Гримур, — половината жени от проклетия град са си лягали с тия мъже. И не си мисли, че това те прави по-добра.
— Няма да има нужда да го виждаш. Ще го дам веднага щом се роди и ти няма да го видиш никога повече.
— Всички знаят, че жена ми е американска курвичка — изсъска Гримур. — Всички знаят от кого си „в положение“.
— Никой не знае — каза тя. — Никой. Никой не знаеше за нас с Дейв.
— А как, мислиш, аз научих за това, тъпачке? Защото ти ми разказа ли? Да не мислиш, че такова нещо няма да се разчуе?
— Да, но никой не знае, че детето е от него. Това никой не го знае.
— Млъквай! — каза Гримур. — Да мълчиш, инак…
Всички те чакаха през тази дълга зима онова, което имаше да се случва и по някакъв ужасен начин беше неизбежно.
Започна се с това, че Гримур се разболя.
Микелина изпитателно гледаше Ерлендур.
— Тя започна да го трови през онази зима.
— Да го трови?
— Мисля, че не знаеше какво прави.
— По какъв начин започна да го трови?
— Спомняш ли си „Дукшкот“[75] в Рейкявик?
— Млада жена е използвала отрова за мишки, за да убие брат си. Май е било някъде в началото на века.
— Мама нямаше намерение да го убива. Искаше само да го разболее. Така че да роди детето и да го спаси, преди той да разбере, че всичко е свършило и детето е изчезнало. Жената от „Дукшкот“ давала на брат си отрова за плъхове. Сложила му голямо количество от нея в скира, той даже я видял, но не знаел какво било това и не успял да каже никому. Умрял няколко дни по-късно. Жената му дала и бренивин със скира, за да прикрие вкуса на отровата. При аутопсията установили наличието на фосфорна отрова, която действала бавно. Майка ни знаеше тази история — тя беше много известна в Рейкявик. Бе намерила отрова за плъхове в Гувунес и му слагаше в храната. Използваше съвсем малки количества, за да не усети той странен вкус в яденето или нещо друго да събуди подозренията му. Не пазеше от отровата вкъщи, крадеше по малко, колкото ѝ бе необходимо, докато не престана да работи в стопанството, когато донесе голяма доза и я скри у дома. Нямаше си представа как ще му подейства отровата, дали въобще ще му подейства в толкова малки количества, но щом мина известно време, през което тя редовно му сипваше в храната, изглежда, че започна да дава резултат. Той стана по-отпуснат, често се чувстваше неразположен или уморен, повръщаше. Не можеше да ходи на работа. Лежеше в леглото и се превиваше от болки.
— Никога ли не заподозря нещо? — попита Ерлендур.
— Не и преди да стане прекалено късно — отговори Микелина. — Той нямаше никаква вяра на лекарите. А тя, разбира се, изобщо не го караше да ходи да се преглежда.
— А какво излезе от онова, което ви беше казал: че ще се погрижи за Дейв? Спомена ли нещо повече за това?
— Не, никога — отвърна Микелина. — Повечето неща само си ги говореше, дрънканици, колкото да уплаши мама. Той знаеше, че тя обичаше Дейв.
Седяха в нейната стая, Ерлендур и Елинборг, и слушаха разказа на старата жена. Бяха казали на Микелина, че скелетът под детето в гроба от Гравархолт е на мъж. Микелина поклати глава, можела и сама да им каже това, ако не били хукнали презглава, без да ѝ обяснят защо.
Искаше да узнае повече за малкия скелет. Когато Ерлендур я попита дали не иска да го види, тя поблагодари, но отказа.
— Обаче бих искала да получа костите, когато си свършите работата с тях — каза тя. — Време е тя да получи възможност да почива в осветена земя.
— Тя? — изненадано попита Елинборг.
— Да. Тя — каза Микелина.
Сигурдур Оли уведоми Елза за откритието на областния лекар. Трупът в гроба не можел да бъде на Солвейх, годеницата на Бенямин. Елинборг позвъни на Баура, за да ѝ съобщи същата новина.
Докато пътуваха към Микелина, Хънтър се обади на Ерлендур по мобилния телефон, за да му каже, че все още не бил успял да разбере какво е станало с Дейвид Уелч, не знаел дали бил изпратен някъде извън Исландия и ако да, кога се е случило това, но заяви, че смятал да продължи с търсенето.
По-рано същата сутрин Ерлендур се отби при дъщеря си в реанимацията. Състоянието ѝ беше непроменено. Ерлендур поседя при нея известно време и продължи да ѝ разказва за своя брат, който изчезнал в планината недалеч от Ескифьордур[76], когато Ерлендур бил на десет години. Били излезли с баща си да прибират овце, когато бурята ги застигнала. Братята изгубили баща си във виелицата, а скоро след това бурята разделила и тях. Баща им се добрал до фермата напълно отчаян. Пратили хора да търсят момчетата.
75
Име на къща, известна още с адреса си „Вестургата“ 13. Била е изградена през 1800 г. като торфена къща без прилежаща земя. Наречена е така на първия си собственик, Йон Йонсон от имението „Дук“ в областта Щадархрехпа, в Скагафьордур, Северна Исландия. През 1913 г. друг човек със същото име — Йон Йонсон, е живял в „Дукшкот“ заедно с жена, на име Юлиана Силва Йонсдохтир, която убива брат си, като го отравя с отрова за мишки. Това е била една от най-големите сензации за вестниците от онова време. Юлиана е била осъдена на смърт, но през 1914 г. присъдата ѝ била заменена с по-лека. Къщата била съборена през 1920 година.
76
Фиорд и име на населено място на източното крайбрежие на Исландия. Едно от 6-те населени места в страната, които получават лиценз за търговия през 1786 г., когато е вдигнат монополът за търговия от датския крал, но скоро след това губи правата си. Градът се разраства след втората половина на XIX век, когато започва търговията с херинга. Днес е административен център за източните земи и градът има малко повече от 1000 жители.