— Томас! За бога, не пипай тая каша! — изкрещя тя в пълно отчаяние.
Мъртва тишина настъпи в къщата. Децата втренчено гледаха майка си. Тя държеше в ръце новороденото дете и не изпускаше от поглед Томас, който се бе стреснал толкова, че изтърва чинията на пода и тя се разби на парчета.
Креватът в спалнята изскърца.
Гримур се появи в коридора и влезе в кухнята. Погледна към майка им и новороденото в ръцете ѝ. Лицето му излъчваше отвращение. Погледна към Томас, после към кашата по пода.
— Възможно ли е? — каза Гримур тихо и учудено, сякаш най-после бе намерил отговора на загадка, с която дълго време се бе борил. Пак погледна към майка им. — Отрова ли ми даваш? — попита вече високо.
Майка им гледаше нагоре към Гримур. Микелина и Томас не смееха да вдигнат очи. Томас стоеше притихнал до разлятата на пода каша.
— Мамицата му, подозирах! Тая отпадналост. Болките. Болестта…
Гримур се огледа. Хвърли се върху шкафа и бясно заизмъква чекмеджетата. Обзет от ярост, помете с ръка всичко от лавиците на пода. Грабна стар чувал за брашно и го запокити в стената. Чувалът се разпра и от него изпадна малък стъклен буркан.
— Това ли е? — изкрещя той и вдигна буркана.
Гримур се надвеси над майка им.
— Колко време е продължавало това? — изсъска той.
Майка им го гледаше втренчено в очите. Малка свещичка светеше на пода до нея. Тя припряно взе една голяма ножица, загря я на пламъка на свещта, преряза пъпната връв и докато Гримур търсеше отровата, с треперещи ръце завърза пъпчето на детето.
— Отговори ми! — изрева Гримур.
Нямаше нужда да отговаря. Видя го в очите ѝ. В изражението на лицето ѝ. В упорството ѝ. В това, как винаги го дразнеше, защото оставаше несломена дълбоко в себе си, независимо колко често я биеше, независимо колко здраво я налагаше; видя го в мълчаливата ѝ съпротива, в предизвикателния начин, по който го зяпаше с това окървавено войнишко копеле в ръцете.
Видя го в детето, което тя държеше в прегръдките си.
— Остави мама на мира! — каза Симон тихо.
— Дай ми го! — кресна Гримур. — Дай ми детето, проклета отровна змия такава!
Майка им тръсна глава.
— Няма да го вземеш! — каза тихо тя.
— Остави мама на мира! — каза Симон по-високо.
— Дай го! — ревна Гримур. — Или ще ви убия и двамата. Ще ви убия всички! Ще ви избия! Всичките!
Пяна се появи на устата му от ярост.
— Проклета курва! Ще те пречукам! Да не мислиш, че можеш да ме убиеш!
— Престани — извика Симон.
Майка им притискаше детето здраво към себе си с едната ръка, докато с другата опипваше наоколо за голямата ножица, но не успя да я намери. Ужасена, я затърси с поглед, но ножицата беше изчезнала.
Ерлендур погледна към Микелина.
— Кой беше взел ножицата? — попита той.
Микелина се бе изправила и гледаше през прозореца на стаята. Ерлендур и Елинборг размениха погледи, и двамата си мислеха едно и също.
— Само ти ли можеш да разкажеш какво се е случило? — попита Ерлендур.
— Да — отвърна Микелина. — Няма друг.
— Кой взе ножицата? — попита Елинборг.
28
— Искате ли да видите Симон? — попита Микелина.
Очите ѝ бяха пълни със сълзи.
— Симон? — възкликна Ерлендур, не беше сигурен за какво говореше старата жена. После си спомни. Спомни си за мъжа, който дойде да я прибере от каменистото поле. — Искаш да кажеш сина ти?
— Не, не сина ми — каза Микелина. — Брат ми. Симон, моя брат.
— Той жив ли е?
— Да. Жив е.
— Тогава трябва да говорим с него — заяви Ерлендур.
— Няма да ви е от полза — каза Микелина и се усмихна. — Но можем да отидем да го видим. Той много се радва на посещения.
— Чакай, няма ли да продължиш разказа си? — попита Елинборг. — Що за животно е бил той? Не мога да повярвам! Как може човек да се държи така!
Ерлендур я погледна.
Микелина се изправи.
— Ще ви разкажа по пътя. Да отидем да видим Симон!
— Симон! — изкрещя майка им.
— Остави мама на мира! — извика Симон с треперещ глас и преди да се опомнят, вече бе забил ножицата докрай в гърдите на Гримур.
Симон дръпна ръката си. Ножицата стърчеше изправена от ребрата на Гримур. Той погледна сина си с безкрайно учудване, сякаш не си даваше сметка какво точно се е случило. Погледна надолу към ножицата, изглеждаше, че няма сили дори да се помръдне. Отново вдигна очи към Симон.
— Убиваш ли ме?
Гримур с пъшкане се свлече на колене. Кръвта му на тласъци бликаше край ножицата и се стичаше на пода. Гримур бавно се наведе назад и се просна на земята.