— Мамо — простена Симон.
— Върви вкъщи, Симон! — каза майка им. — Всичко свърши. Върви и помогни на Микелина. Моля те, скъпи ми Симон. Върви вкъщи!
Симон видя майка си да се прегърбва над лопатата, мокра до кости от студения дъжд, и да продължава да запълва гроба с пръст. След малко тръгна по пътя към къщата, без да пророни нито дума.
— Може би Томас мислеше, че всичко станало е било по негова вина — каза Микелина. — Никога не говореше за това, не искаше да говори с нас. Напълно се затвори в себе си. След като мама му изкрещя и той изпусна чинията с кашата на пода, настъпиха събития, които доведоха до смъртта на баща му и промениха целия ни живот.
Седяха в чиста и подредена стая, чакаха Симон. Казаха им, че бил на разходка в района, но го очаквали да се прибере всеки момент.
— Хората тук са изключително дружелюбни и сърдечни — каза Микелина. — По-добро място не можеше да му се падне.
— Никой ли не се поинтересува за Гримур, или…? — попита Елинборг.
— Мама изчисти къщата от горе до долу. След четири дни съобщи, че мъжът ѝ тръгнал пеша на изток към Селфос[78] през Хетлисхейди[79] и от тогава нямала вести от него. Никой не знаеше за бременността ѝ, поне никой не я попита за нея. Изпратиха хора да го търсят, но естествено, не го откриха.
— По каква работа е трябвало да ходи до Селфос?
— Никой не я попита — отвърна Микелина. — Никой никога не поиска от нея обяснения. Той беше бивш затворник. Крадец. Кому влизаше в работата какво е имал да върши в Селфос? Никой не се интересуваше. Абсолютно никой. Имаше достатъчно други неща, за които трябваше да се мисли. Същия ден, когато мама съобщи за изчезването му, американските военни бяха застреляли един исландец.
Микелина се усмихна тъжно.
— Минаха няколко дни. Минаха седмици. Той не се появи. Отписаха го. Изгубен. Съвсем обикновено изчезване по исландски.
Тя изпъшка.
— Но Симон беше онзи, когото мама оплакваше най-много.
Когато всичко приключи, в къщата настъпи странна тишина.
Майка им седеше до кухненската маса, все още мокра от силния дъжд, и гледаше в една точка. Ръцете ѝ бяха мръсни от пръстта и сякаш не забелязваше децата си. Микелина седна до нея и я погали по ръцете. Томас все още беше в спалнята и не искаше да излезе. Симон се бе изправил в средата на кухнята, гледаше навън в дъжда и сълзи се стичаха по бузите му. Обърна се към майка си и Микелина, след туй отново се загледа през прозореца, там където бяха очертанията на касисовите храсти. После излезе навън.
Беше му студено, целият трепереше, когато стигна до храстите. Спря се до тях и погали голите клонки. Вдигна глава към небето, дъждът мокреше лицето му. Небето беше черно, в далечината ехтяха гръмотевици.
— Знам — каза Симон. — Не беше възможно да се направи друго.
Замълча и сведе глава, дъждът продължаваше да го брули.
— Беше толкова трудно. Беше толкова трудно и лошо. И дълго. Не знам защо той беше такъв. Не знам защо трябваше да го убивам.
— С кого говориш, Симон? — попита майка му, която го беше последвала и приближавайки се до него, го прегърна.
— Аз съм убиец — каза Симон. — Аз го убих.
— Не и в моите очи, Симон. Ти никога не можеш да бъдеш убиец в моите очи. Не повече, отколкото съм аз. Може би това е съдбата, която той сам си създаде. Най-лошото би било ти да се измъчваш за това, което той представляваше, сега, когато е вече мъртъв.
— Аз го убих, мамо.
— Защото нямаше какво друго да се направи. Трябва да разбереш това, Симон.
— Но аз се чувствам толкова зле!
— Знам това, Симон. Знам.
— Толкова зле се чувствам!
Тя погледна храстите.
— Есента ще се появят гроздчета върху тия клонки и всичко ще бъде наред. Чуваш ли, Симон? Всичко ще е наред.
29
Гледаха към входната врата на дома, когато тя се отвори. Влезе мъж на възраст около седемдесетте. Раменете му бяха извити надолу, имаше изтъняла бяла коса, дружелюбно усмихнато лице и беше облечен в красив дебел пуловер и сив панталон. Придружаваше го болничен служител, който каза на стареца, че са му дошли гости. Помогна му да се обърне с лице към стаята.
Ерлендур и Елинборг се изправиха. Микелина тръгна към него и го прегърна. Човекът ѝ се усмихна и лицето му засия като на дете.
— Микелина! — възкликна той с учудващо младежки глас.
— Привет, Симон! — каза Микелина. — Дойдох ти на посещение с хора, които искат да се срещнат с теб. Това тук е Елинборг, а този мъж се казва Ерлендур.
78
Селфос е най-големият град в Южна Исландия, в общината Аурборг, с население около 7000 души. Намира се на брега на реката Йолфусау, на 50 км от Рейкявик. Първият заселник на мястото е Торир Аусасон малко след 1000 година, но в исландските саги се споменава, че Инголвур Артнарсон е прекарал зимата на 873–874 г. под планината Инголвсфятл, която се намира малко пo на запад от Йолфусау. През 1891 г. над реката построяват първия висящ мост в Исландия. Дотогава транспортът се е осъществявал чрез ферибот.
79
Невисоко планинско плато на югоизток от Рейкявик. Днес там се намира най-голямата геотермална станция в света, която произвежда около 300 МВ електричество и 400 МВ топла вода.