Истинският откривател на Атлантида беше доктор Нина Уайлд, петнайсет години по-млада от Рейнс и – поне на хартия, – негов шеф в АСН. Той се зачуди дали червенокосата нюйоркчанка осъзнава, че като приема висшия пост в АСН, тя окончателно слага край на археологическата си кариера още преди да е навършила трийсет. Сигурно си няма представа, реши той. Освен сладурския си външен вид, Нина бе впечатлила Рейнс и със своята наивност. Струваше му се, че поста оперативен директор й е бил даден само за да бъдат държани тя и нейното гадже бодигард Еди Чейс, когото Рейнс възприемаше като един обикновен саркастичен британски главорез, възможно най-далеч от неприятностите, докато доста по-опитни ръце се заемат с истинската работа.
Залитайки, той се добра до асансьорната клетка, движеща се във вътрешността на страничната подпора, като се взираше в тъмното пространство над главата си. Главната палуба на станцията с площ, равна на две футболни игрища, се намираше на дванайсет етажа над морското равнище. Понесъл куфара с артефактите, Рейнс тресна вратата зад гърба си и натисна бутона за изкачване.
Вълните шумно се разбиваха в стените и водата обливаше палубата под краката му. Досега не бяха имали толкова лоши условия в басейна, където потапяха подводните модули. Обикновено повърхността на океанската вода, която го пълнеше, едва се набръчкваше. Щом вътре беше толкова зле, направо не му се мислеше какви са условията навън.
* * *
Вятърът бръснеше водните пръски почти хоризонтално по повърхността на Атлантика, вълните се разбиваха експлозивно в предната подпора от лявата страна. Металната вита стълба, която се издигаше от подводния понтон към повърхността и продължаваше нагоре, тракаше и скърцаше под яростните атаки на вятъра. Едва ли някой със здрав разум би избрал да бъде на това място точно в този момент.
Но там имаше някой.
Мъжът беше с гигантски ръст. Висок бе шест фута и осем инча, а прилепналия черен неопренов водолазен костюм очертаваше всяко мускулче по атлетичното му тяло. Той се измъкна от водата и тръгна нагоре по стълбите, захващайки се за перилата със силата на менгеме, като дори унищожителната сила на вълните не успяваше да го отклони от пътя му.
Щом се измъкна от разпенения океан, той се поспря, за да извади водолазния мундщук от устата си, разкривайки абаносова кожа и перфектни бели зъби – един, от които бе инкрустиран с диамантче – след което започна да се изкачва по стълбата. Предвид разстоянието и условията, повечето мъже щяха да извадят голям късмет, ако успееха да я изкачат за по-малко от пет минути, и стигайки до върха, щяха да се строполят изтощени.
Нарушителят успя да я изкачи за две минути, като дишането му се учести толкова, колкото и ако беше изкачил най-обикновени стъпала.
Той спря точно под палубата, до която водеше стълбата, и внимателно надигна глава над ръба й. Релефната сива суперструктура на SВХ се издигаше на три етажа, като нивата бяха свързани от тесни мостчета. Бледи жълтеникави лампи правеха немощен опит да ги осветят. Дъждът обливаше водолазната маска на мъжа и ограничаваше видимостта му. Той се намръщи и я свали от лицето си, разкривайки пресметливи сини очи. След това отново ги скри зад други очила.
Слабите жълтеникави лампи изчезнаха, заменени от яркочервени и оранжеви петна, които проблясваха като във видеоигра. Всичко останало бе или синьо, или черно. Това бе термовизьор – светът се разкриваше пред очите му посредством топлината, която излъчваше. Металите стени на платформата, шибани от ледения дъжд, едва се различаваха в отсенките на синьото.
Но в електронната тъмнина имаше нещо, което се открояваше ясно дори и в бурята. Появи се една блещукаща в зелено, жълто и бяло фигура, която постепенно придоби човешка форма.
Това бе един от морските пехотинци, които патрулираха по платформата.
Нарушителят тихо се снижи под нивото на палубата, като избягваше да се движи дори когато поривите на бурята го блъскаха.
Пехотинецът се приближаваше към края на мостчето и тракането на кубинките му по метала се чуваше все по-отчетливо. Стиснал е една ръка парапета, а с другата оръжието, той надникна надолу към стълбата…
Бърз и гъвкав като змия, нарушителят се стрелна напред и сграбчи пехотинеца за ръката с оръжието. Преди изненаданият човек да успее да реагира, гигантът почти без усилие го прехвърли през парапета и го запрати към смъртта му в разбиващите се на сто фута под тях вълни.