Видя стърчащата от гърба му стреличка. Вдигна поглед…
Убиецът вече беше презаредил. Нямаше нужда да се прицелва, пушката се бе превърнала в част от тялото му. Той отново стреля. Дори не се налагаше да проверява резултата, за да разбере, че е улучил.
Той притича до втория свален пехотинец и без изобщо да обърне внимание на отчаяните му, потрепващи очи, провери къде е попаднала стреличката. Тя се подаваше от гърдите на пехотинеца, само на един инч от сърцето му. Снайперистът изсумтя раздразнено. Беше се целил право в сърцето. Немарлива работа.
Но само гордостта му бе засегната. От значение беше единствено крайният резултат. Той измъкна стреличката от гърдите на мъжа и я хвърли през палубата, след което направи същото и с другата си жертва. Стреличките щяха да бъдат погълнати от морето. И никой нямаше да обърне внимание на мъничките дупчици, когато имаше друга, много по-очевидна причина за смъртта на жертвите.
Радиото, висящо на колана му, изпращя два пъти. Това бе сигналът. Вторият екип бе заел позицията си.
Точно навреме.
Палубата беше чиста. Той отвърна на сигнала, като натисна бутона три пъти.
Завземете платформата.
* * *
Веднага щом асансьорът спря на върха на едната подпора, седмината светкавично обезвредиха със стрелички двама изненадани морски пехотинци, натъпкаха ги в кабината и зачакаха сигнал от водача си. Щом го получиха, те се разделиха на три групи – една от трима души и две от по двама – и се устремиха към гигантската структура.
Групата от трима души бързо се отправи към кърмата и секцията с електростанцията. SВХ наподобяваше неподвижна петролна платформа, но всъщност бе плавателен съд, който се задвижваше със собствена енергия. Той имаше екипаж от около четиридесет души, без да се счита взводът морски пехотинци и контингентът на АСН. Тъй като самата радарна станция до голяма степен бе автоматизирана, по-голямата част от екипажа й всъщност изпълняваше задълженията на моряците на военен кораб: поддържаше и поправяше плавателният съд.
Което означаваше, че повечето хора се намираха в един район.
Тримата приготвиха оръжията си и тръгнаха по сивите коридори, като един от тях проверяваше всяка пресечка, преди да даде сигнал на останалите да продължат. Изкачиха се по стръмни стълби до палуба Б, като внимателно се ослушваха за някаква активност наблизо.
Пред тях се отвори врата. В коридора излезе един брадат старшина, който носеше кутия с инструменти. Когато забеляза тримата мъже, той замръзна от изненада…
Една стреличка се заби в гърлото му и веднага изля смъртоносния си товар. Мъжът издаде сподавен стон, а убиецът се стрелна към него с намерението да подхване тялото и кутията с инструменти, преди да се строполят на земята и да вдигнат шум.
Двамата други мъже погледнаха табелката на вратата – инженерен склад – и я отвориха. След това с насочени напред дула на оръжията провериха дали помещението е празно. Нямаше никой.
Бяха им необходими само няколко секунди, за да замъкнат парализирания моряк в склада и отново да затворят вратата. След това отново се устремиха нагоре по стълбите към целта си.
Стълбата завършваше със затворен люк. Зад него се чуваше тракането на машини. Предупредителните знаци подсказаха на нарушителите какво беше това.
Главната вентилационна шахта на кърмовия отсек.
В общи линии станцията SВХ представляваше запечатана метална кутия. На целия плавателен съд имаше само три прозореца, на мостика при носа, но дори и те не се отваряха. Единственият начин да се вкара въздух в платформата беше чрез изпомпване навътре посредством вентилаторите в гигантските всмукателни тръби, които се намираха на горната палуба.
Щурмовият отряд разби люка и стигна до решетъчния панел на шахтата. Зад него се въртеше огромен вентилатор. Тримата мъже си сложиха дихателни маски, след това един от тях измъкна цилиндъра, който носеше в раницата си, и го насочи към решетъчния панел. Едно бързо завъртане на вентила и цилиндърът със съскане изплю струя отровен газ към вентилатора. Без цвят, без миризма – и убиващ за секунди.
Те бързо изтичаха към стълбите, спуснаха се надолу по стръмните парапети към палуба Б и продължиха да бягат, без да обръщат внимание на сподавените агонизиращи пъшкания на умиращите мъже и жени в стаите, край които преминаваха.
* * *
Единият от двата екипа от по двама мъже безшумно си проправяше път към жилищната секция на платформата. Малкият екипаж на SВХ работеше на две смени: дванайсет часа дежурство, дванайсет часа почивка. В момента онези от втората смяна сигурно спяха.