Пау кимна.
— Мао създаде система, разяждана от корупция от самото начало. И нямаше как да бъде друга, защото отговорността се търсеше единствено по вертикалата на партийната йерархия. Лъжата и безчестието станаха повсеместни.
— Затова ли избягахте от родината?
— Не, министре. Напуснах страната, защото не можех да понасям онова, което се случваше. Твърде много убийства на невинни хора, твърде много потисничество и страдание. И тогава, както и днес Китай е една провалена държава. Няма друго заключение. Шестнайсет от двайсетте най-замърсени града в света се намират там. Ние сме лидер в отделянето на вредни емисии. Киселинните дъждове унищожават земите ни. Замърсяваме безогледно питейната вода, без да мислим за последиците. Ликвидираме културата, хилядолетната си история и самоуважението си без оглед на последствията. Оценяваме работата на местните ръководители единствено по икономическите резултати, без да държим сметка за публичните инициативи. Системата ни води към самоунищожение.
Ни подозираше, че всички тези разсъждения целят просто да го заблудят. След кратък размисъл реши, че е време да премине към по-конкретни теми.
— Защо позволихте на онази жена да открадне лампата? — попита той.
Пау го дари с поглед, който го накара да се почувства неудобно. Някога така го гледаше баща му, когото той боготвореше.
— Отдавна би трябвало да знаете отговора на този въпрос.
Малоун преобърна контейнера, взе пистолета си и хукна. Би трябвало да се досети по-рано. Куриерката съвсем не беше жертва, а само съучастник, който беше объркал нещата. След секунди той изскочи на улицата.
Двамата бегълци бяха на трийсетина метра от него и тичаха с всички сили към оживената „Холменс Канал“, по която фучаха няколко редици коли, насочили се към главния площад на Копенхаген. В следващия миг фигурите им изчезнаха зад ъгъла.
Малоун прибра пистолета и започна да си пробива път сред тълпата, като едновременно използваше физическа сила и любезни извинения. Не след дълго се озова на светофара срещу датския Кралски театър. Вдясно от него се простираше пешеходната зона пред новото пристанище „Нихавн“, изпълнена с живописни кафенета и ресторанти. Обектите му бързаха по тротоара край оживената алея за велосипедисти, в посока хотел „Д’Англетер“. Едно волво спря до тротоара пред входа.
Мъжът и жената прекосиха алеята за велосипедисти и се насочиха към колата с отворена задна врата. Разнесе се тих пукот, като от спукан детски балон. Мъжът политна и се строполи на асфалта. Нов пукот и жената се просна до него. Изпод телата им плъзнаха алени струйки кръв. Разнесоха се писъци, по тротоара настъпи паника. Трима велосипедисти се сблъскаха на алеята, опитвайки да избегнат проснатите тела. Колата рязко потегли.
Затъмнените стъкла не му позволиха да види лицата на хората в нея. Малоун направи опит да зърне регистрационния номер, но волвото направи остър ляв завой и изчезна към „Конгенс Ниторв“. Той се втурна към жертвите, приклекна над тях и потърси пулс. И двамата бяха мъртви. Велосипедистите също бяха пострадали.
— Някой да се обади в полицията! — извика на датски той и се изправи.
Прокара пръсти през косата си и въздъхна тежко. Току-що беше прекъсната единствената нишка, която можеше да го отведе при Касиопея. Той предпазливо се отдалечи от тълпата зяпачи и се насочи към масичките на тротоара пред ресторанта на хотел „Д’Англетер“. Всички наоколо бяха шокирани. В Дания рядко ставаха убийства на публични места.
В далечината се чу вой на сирени. Което означаваше, че трябва да изчезва.
— Мистър Малоун — обади се тих глас отляво.
Той понечи да се обърне.
— Не. Гледайте пред себе си.
Характерният натиск на дулото в гърба му го принуди да се подчини.
— Трябва да дойдете с мен — добави мъжът.
— А ако откажа?
— Няма да откриете Касиопея Вит.
6
Провинция Шанси, Китай
22:00 ч.
Карл Тан оглеждаше просторната долина под себе си. За около два часа хеликоптерът го беше пренесъл на север от Чунцин над планината Кун. Беше предприел пътуването от Пекин до тези места не само за да присъства лично на екзекуцията на Дзин Джао, но и да изпълни още две не по-малко важни задачи, първата от която беше тук, в Шанси, културната люлка на Китай. Преди време един археолог от Министерството на науката му беше казал, че където и да забиеш лопатата си в този район, със сигурност ще попаднеш на нещо, свързано с шестхилядната история на страната.