— Това е единствената причина да съм тук.
Неизреченото му послание, изглежда, беше получено.
Хайде, на въпроса!
— Лесно можеш да ме надвиеш — кимна Иван. — Аз съм само един дебел руснак, който отдавна не е във форма. На всичкото отгоре и глупак. Но не мислиш ли, че всички сме глупаци?
Сарказмът му не убягна на Малоун.
— Мога да се освободя от теб — кимна той. — Но виждам един тип с тъмносиньо яке, който стои ей там, под насрещното дърво. Виждам и още един, който чака пред входа на Кулата. Съмнявам се, че ще се справя с тях, защото нито са дебели, нито изглеждат в лоша форма.
— Казаха ми, че си умен — усмихна се Иван. — Двете години почивка не са те променили.
— Днес работя повече, отколкото когато бях на държавна служба.
— Толкова ли е зле?
— Виж какво! — впи тежък поглед в лицето му Малоун. — Ако не говориш по-бързо, може би ще се пробвам с двамата ти приятели!
— Няма нужда да се правиш на герой. Вит помага на един човек, който се казва Лев Соколов. Емигрант от Русия, живее в Китай. Преди пет години се оженил за китайка и напуснал страната против волята на руското правителство. Успял да се измъкне, преди да го спрат.
— Какво се е променило?
— Соколов има четиригодишен син, който наскоро бил отвлечен. Обадил се е на Вит с молба да му помогне.
— Какво общо имате вие? Това е работа на полицията.
Иван поклати глава.
— Всяка година в Китай изчезват по няколко хиляди деца. Най-вече момчета. Там мъжката рожба е всичко, защото продължава рода и помага на родителите си, когато остареят. Дъщерите никой не ги брои, важен е синът. Лично на мен това ми се струва малко шантаво.
Малоун мълчеше и чакаше.
— Китайската политика за едно дете в семейството е истински кошмар — продължи руснакът. — Родителите са длъжни да поискат разрешение за раждане. В противен случай ги заплашва глоба, която е по-висока от годишната заплата на обикновения човек. Но никой не може да бъде сигурен, че още от първия опит ще се сдобие със син, нали? — Месестите му пръсти звучно щракнаха. — Единственото решение е да си купи такъв.
Малоун беше чел за този проблем. Ембрионите от женски пол най-често се абортираха или изоставяха след раждането. В резултат на тази дългогодишна държавна политика напоследък в Китай започваше да се говори за недостиг на жени.
— Проблемът на Соколов е престъпната мрежа, срещу която е принуден да се бори. — Късите ръце на Иван изразиха жест на униние. — А положението там е по-лошо, отколкото в Русия.
— Трудно ми е да си го представя — отбеляза Малоун.
— В Китай е незаконно да изоставиш, откраднеш или продадеш дете, но е напълно законно да си го купиш. Момченцата вървят по деветстотин американски долара, което са много пари за обикновения работник, който печели най-много хиляда и седемстотин долара годишно. Затова Соколов няма никакви шансове.
— И тъй, Касиопея е приела да му помогне — обобщи Малоун. — Но какво общо имате вие?
— Преди четири дни тя е отпътувала за Антверпен — отвърна Иван.
— Да търси детето там?
— Не. За да го открие, тя се е нуждаела от друго нещо.
— Което ви трябва и на вас, така ли? — бързо включи Малоун.
Иван сви рамене. В съзнанието на Малоун изплува видеото с изтезанията.
— Кой държи Касиопея? — попита той.
— Лоши хора.
Този отговор определено пробуди безпокойството на Малоун.
— Някога да си имал работа с евнуси?
Ни не знаеше дали да се учудва, или отвращава от признанието на Пау.
— Вие сте евнух?
— Преди четирийсет години бях подложен на процедурата, която току-що видяхте.
— Но защо сте го направили?
— Това исках от живота.
Ни беше долетял в Белгия с надеждата, че Пау Уън ще му даде отговорите, от които се нуждаеше. Вместо това сега се изправяше пред нови, изключително тревожни въпроси.
Пау му направи знак да излязат обратно във вътрешния двор. Въздухът беше топъл, грееше ярко слънце. Над цъфналите дървета жужаха пчели. Спряха до голям стъклен аквариум, в който плуваха златни рибки.
— По мое време в Китай цареше пълен хаос, министре — каза Пау. — Управлението преди и след смъртта на Мао беше слабо и хаотично, скачайки от една обречена програма на друга. Никой не смееше да протестира срещу безумните решения на шепа хора, които се отразяваха на милиони. Решението на Дън Сяопин най-сетне да отвори страната към света ми се стори дръзко, но беше единственият ни шанс. Обаче очакваните промени така и не настъпиха. Светът беше потресен от снимката на онзи самотен студент на площад „Тянанмън“, изправил се срещу танковете. Той се превърна в един от символите на двайсети век. Но вие добре знаете всичко това.