Ни замълча, очаквайки отговора на този въпрос. И той не закъсня.
— Гордостта, министре. Просто и ясно. Отговорът се крие в начина, по който ще успеете да я пробудите.
13
Копенхаген
Малоун седеше в кафене „Норден“ на една масичка до отворения прозорец на втория етаж, от който се разкриваше отлична гледка към оживения Хобро Плац. Срещу него се бяха настанили Стефани Нел и Иван, а двамата му охранители седяха долу, на една маса на открито.
— Препоръчвам ви доматената крем супа — подхвърли той. — Тук я правят превъзходно.
— От доматите получавам газове — промърмори Иван и потърка корема си.
— На всяка цена трябва да избегнем това — намръщи се Стефани.
Малоун я познаваше отдавна, още от времето, когато бе един от дванайсетте агенти на специалния отряд „Магелан“ към Министерството на правосъдието, създаден и оглавен от нея. Тя лично беше подбирала хората в съответствие с техните специфични качества. Той бе привлякъл вниманието й с кариерата си във флота, където беше стигнал до чин капитан, пилотските си умения и самообладанието в опасни ситуации. Дипломата на юрист от университета „Джорджтаун“ и поведението в съдебната зала бяха допълнително предимство при избора му. Присъствието на Стефани в Дания в този прекрасен ден беше сигнал за неприятности, а връзката й с Иван означаваше, че нещата са сериозни. Той прекрасно знаеше какво е отношението й към работата с руснаци. Само неприятности. И беше съгласен с нея.
Почти всички маси в кафенето бяха заети, а хората, повечето от тях с купища покупки в ръце, продължаваха да се изкачват и слизат по стълбите в далечния край на залата. Малоун беше учуден, че разговарят на публично място, но прие, че Стефани знае какво прави.
— Какво става тук? — обърна се към някогашната си шефка той.
— Преди няколко дни научих, че Касиопея се е забъркала в нещо с Лев Соколов. А също така и за интересите на руснака.
Малоун все още беше бесен заради двойното убийство.
— Вие ликвидирахте двамата, които преследвах, и така ме принудихте да се разправям с вас — обърна се към Иван той. — Направихте го, за да не измъкна някакви сведения от тях, нали?
— Те са лоши хора. Много лоши. Напълно заслужиха онова, което ги сполетя.
— Не знаех какво ще се случи, но не съм изненадана — обади се Стефани.
— Вие двамата се познавате отпреди, така ли? — погледна я той.
— Да, имало е случаи да работим заедно.
— Не съм ви молил за помощ — каза Иван. — Америка не бива да бъде замесена.
Но Малоун си даде сметка, че Стефани се е намесила на принципа на старата поговорка „поддържай близки отношения с приятелите и още по-близки с враговете си“.
— Касиопея се е забъркала в нещо много по-сериозно, отколкото предполага, Котън — рече с въздишка Стефани. — В момента Китай се раздира от вътрешнопартийни борби. Първият вицепремиер Карл Тан и началникът на отдела за борба с корупцията в Централния комитет Ни Юн водят жестока битка за властта. Следим я внимателно и вече можем да кажем, че тя се превръща в открита война. Самата аз разбрах за участието на Касиопея едва преди няколко дни. Поразровихме се малко и открихме, че Иван също преследва определени интереси…
— След което скочи в първия самолет за Дания — довърши вместо нея Малоун.
— Такава ми е работата, Котън.
— Но не и моята — поклати глава той.
— Никой от нас не иска войната да бъде спечелена от Тан — обади се Иван. — Той е като Мао, само че още по-лош.
Малоун посочи Иван.
— Този човек ми каза за отвлеченото дете и за Лев Соколов.
— Другарят Соколов е геолог — обясни Иван. — Да речем, че разполага с информация, с която не би трябвало да разполага.
— Каква по-точно? — попита Малоун.
— По-добре да не знаеш — поклати глава Иван.
— А ти знаеш ли? — извърна се към Стефани той.
Тя не отговори. Гневът му нарасна.