— Жената не ме предупреди, че е спешно — оправда се тя.
— Каква жена?
— Китайка, със скъпа пола „Бърбъри“. Помоли ме да ви предам бележката лично.
— Спомена ли името ми?
— Да, два пъти.
В плика имаше сгънат лист оризова хартия, на който беше напечатан уебадрес. Той бързо изкачи четирите етажа до апартамента си под покрива на сградата и включи лаптопа.
Набра адреса. За момент екранът почерня, после се появи картина. Конзолата на видеодисплея светна, сигнализирайки за зареждането на видеоматериал. Връзката беше установена.
Появи се проснато по гръб тяло с ръце над главата. Китките и глезените бяха завързани за нещо, което приличаше на парче шперплат. Покритата с кърпа глава беше разположена малко по-ниско от глезените. Но тялото несъмнено принадлежеше на жена.
— Мистър Малоун — обади се електронно модифициран глас, равен по сила и интонация. — Май не бързате, а? От доста време ви чакаме. Тук имам нещо за вас.
На екрана се появи фигура с качулка на главата. В ръцете си държеше пластмасова кофа с вода, която започна да излива над кърпата върху лицето на завързаната жена. Тялото започна да се гърчи. Малоун веднага разбра за какво става въпрос. Водата попиваше през кърпата и нахлуваше в устата и носа. Отначало жертвата можеше да открадне няколко глътки въздух, примесени с вода, но това беше всичко. После се включваше рефлексът за повръщане и жертвата губеше контрол. Главата беше извита надолу. Гравитацията спомагаше за продължителността на агонията. Това си беше чисто удавяне на сухо, без тялото дори да се намокри.
Мъжът спря да излива вода от кофата. Жената продължи да се бори с превръзките на ръцете и краката си.
Тази техника на мъчение била открита още по времето на Великата инквизиция. Била много предпочитана, защото не оставяла никакви следи, но едновременно с това била толкова безпощадна, че жертвата била готова да признае всичко. Преди години Малоун я беше изпитал на собствения си гръб по време на обучението си за агент на специалния отряд „Магелан“. Всеки от кандидатите беше длъжен да се подложи на серия от изпитания за оцеляване. Специално тази техника, наречена водна дъска, му се бе сторила особено тежка, тъй като по принцип мразеше тесните затворени пространства. Кърпата и превръзките му създаваха силно чувство на клаустрофобия. Спомни си, че преди няколко години беше възникнал дебат по въпроса дали водната дъска е изтезание.
Беше, и още как!
— Сега ще разберете защо ви потърсих — добави гласът.
Камерата се фокусира на кърпата върху лицето на жената. В кадър се появи ръка, която я дръпна встрани. Пред очите му се появи лицето на Касиопея Вит.
— О, не! — простена Малоун.
Стреличките на страха пронизаха кожата му. Зави му се свят. Не, това не можеше да бъде истина! Не.
Тя примигна да прогони водата от очите си, изплю тази в устата си и дълбоко пое дъх.
— Не им казвай нищо, Котън!
Подгизналата кърпа отново покри лицето й.
— Би било неразумно — обади се механичният глас. — Най-вече за нея.
— Чувате ли ме? — попита Малоун и се наведе над вградения микрофон на лаптопа.
— Разбира се.
— Нужно ли е всичко това?
— За вас? Предполагам, че да. Вие сте човек, който буди уважение. Бивш изключително опитен агент на Министерството на правосъдието.
— Аз продавам книги!
Насреща прозвуча жлъчен смях.
— Недейте! — рече гласът. — Така не само обиждате интелигентността ми, но и поставяте живота й в опасност. Искам да сте абсолютно наясно какви са залозите.
— А може би да се уверите, че със сигурност ще ви убия!
— Може би. Но дотогава мис Вит ще бъде мъртва. Затова да зарежем перченето. Искам да получа онова, което ви е предала тя.
Малоун видя как Касиопея възобновява борбата с въжетата, а главата й под кърпата започна бясно да се върти наляво-надясно.
— Не му го давай, Котън! Помни, че е само на съхранение при теб!
Нова порция вода попи в кърпата и Касиопея млъкна, принудена да се бори за глътчица въздух.
— Точно в два следобед ще донесете предмета в парка „Тиволи“, пред китайската пагода — заповяда гласът, направи кратка пауза и добави: — Предполагам, че знаете какво ще се случи, ако не се появите.