— В състоянието му няма промяна — добави лекарката.
Пекин се намираше на близо хиляда километра на изток — факт, на който според него се дължеше дързостта на тази жена. Можете да отстраните командира на всяка от трите Велики армии, но няма как да отнемете мнението на най-простия селянин. Поредната глупост на Конфуций. Правителството отдавна беше доказало, че е в състояние да прави това, но нахалната кучка явно не го беше разбрала.
Той направи знак на един от униформените, който отведе лекарката в далечния край на стаята, а после пристъпи към леглото. Мъжът върху него беше надхвърлил петдесет, с отдавна неподстригвана мръсна коса и с изпити като на мъртвец бузи. По лицето и гърдите му имаше белези, от двете му ръце стърчаха маркучи, машина за изкуствено дишане вкарваше и изкарваше въздух в дробовете му.
— Дзин Джао, вие бяхте обвинен в предателство срещу Китайската народна република и бяхте осъден от редовен състав на Народния съд. Получихте право на обжалване, но за съжаление Върховният народен съд потвърди смъртната ви присъда.
— Той не чува нито дума от това, което казвате — обади се лекарката от другия край на стаята.
Очите на Тан останаха насочени към леглото.
— Може би, но думите трябва да бъдат изречени. — После бавно се обърна към лекарката и добави: — Такива са изискванията на закона, а той получи право на справедлив процес.
— Как ли пък не! — горчиво поклати глава тя. — Осъдили сте го в негово отсъствие, без да сте чули дори дума от устата му.
— Неговият представител получи правото да изложи своите аргументи.
Лекарката отвратено поклати глава, лицето й побеля от омраза.
— Чувате ли се какво говорите? Този представител никога не е получил шанс да разговаря с Джао. Какви доказателства би могъл да представи?
Тан не беше сигурен дали информаторът е от неговите хора или някой от двамата военни. В последно време нищо не беше сигурно. Но беше наясно, че докладът му до Централния комитет няма да е единствен, и затова реши да се подсигури.
— Сигурна ли сте, че Джао не е проговорил? — жлъчно подхвърли той. — Че не е казал нито дума?
— Докараха го пребит до смърт, мозъкът му беше мъртъв. Никога няма да излезе от комата. Поддържаме живота му само защото вие… О, извинете, само защото Централният комитет заповяда това.
Той улови отвращението в погледа й. Отвращение, с което все по-често се сблъскваше напоследък. Особено от страна на жените. Почти целият болничен състав — лекари и сестри, бяха жени. Те бяха извървели дълъг път от Културната революция насам, но въпреки това Тан продължаваше да се придържа към любимата пословица на баща си: Мъжът не говори за това, което се случва в дома, а жената — за онова, което става извън него.
Тази незначителна лекарка на заплата в държавната болница нямаше как да разбере огромното предизвикателство, пред което беше изправен Тан. Пекин управляваше територия, простираща се на пет хиляди километра от изток на запад и на повече от три хиляди от север на юг. Голяма част от нея беше заета от необитаеми планини и пустини, а обработваемата земя не надвишаваше десет процента. Но на тази територия живееха близо милиард и половина човешки същества — повече от Америка, Русия и Европа, взети заедно. В същото време едва 60 милиона от тях, или три процента, членуваха в Китайската комунистическа партия. Лекарката насреща беше една от тях — той вече беше проверил това. Нямаше как да се издигне до толкова висок пост, без да е член на партията. Подобен статут беше възможен само за партийците от мнозинството Хан, което беше огромно в сравнение с малцинствените групи, петдесет и шест на брой. Баща й бе заемал високи постове в местната власт, бе лоялен член на ККП и активен участник в революцията през 1949 г. и познаваше лично Мао и Дън Сяопин. Но въпреки всичко Тан искаше да бъде сигурен.
— Пълната подкрепа за народната власт е била свещен дълг на Дзин Джао, но вместо това той е избрал страната на нейните врагове…
— С какво може да навреди на народната власт един петдесет и три годишен геохимик? — контрира лекарката. — Кажете ми, министре, искам да знам. Какво би могъл да направи срещу нас?