Един затворник сякаш наблюдаваше Арха; стори й се, че вижда блясъка на зениците му, после си помисли, че се лъже. Останалите не помръдваха с наведени глави.
Тя се извърна настрани и каза:
— Това вече не са мъже.
— И никога не са били. Те са демони, зли духове, които са готвили покушение срещу свещения живот на Бога-крал! — очите на Косила горяха в червената светлина на факлата.
Арха отново погледна затворниците със страхопочитание и любопитство.
— Как би могъл човек да нападне бог? Нима е възможно това? Вие там, как сте се осмелили да нападне-те самия жив бог?
Единият от мъжете се взря в нея изпод черната си четина, но не отвърна нищо.
— Отрязали са им езиците, преди да ги изпратят от Авабат — каза Косила. — Не говори с тях, господарке. Те са осквернени. Твои са, ала не за да приказваш с тях, не за да ги гледаш или да мислиш за тях. Твои са, за да ги предадеш на Безименните.
— Как ще бъдат принесени в жертва?
Арха вече не гледаше към затворниците. Вместо това се обърна към Косила, извличайки сила от масивното тяло, от хладния глас. Зави и се свят, от димната смрад и сажди й призляваше, но тя разсъждаваше и говореше със съвършено спокойствие. Не беше ли постъпвала така много пъти досега?
— Жрицата на Гробниците най-добре знае каква смърт ще удовлетвори нейните Повелители и тя трябва да я избере. Има доста начини.
— Нека Гобар, капитанът на стражите, отсече главите им. А кръвта да се излее пред трона.
— Като приношение на козел ли? — Косила сякаш се присмиваше над нейната липса на въображение. Арха остана безмълвна. Косила продължи да говори:
— Освен туй Гобар е мъж. А никой мъж не може да влезе в Местата на мрака на Гробниците — моята господарка положително помни това? Ако влезе, не може да ги напусне…
— Кой е довел тук тези роби? Кой им дава храна?
— Надзирателите Дюби и Юахто, които служат на моя храм: те са евнуси и могат да слизат тука в услуга на Безименните, както и аз. Стражите на Бога-крал оставиха затворниците, оковани пред стената, а аз и надзирателите ги въведохме през Затворническата врата, вратата в червените скали. Винаги се е постъпвало така. Храна и вода им се подават през тавански отвор от стаята зад трона.
Арха вдигна поглед. Зад синджира, където висеше факлата, видя дървен четириъгълник, вдълбан в каменния таван. Беше твърде малък, за да мине през него човек, но едно въже би достигнало тъкмо до средния от тримата затворници. Тя отново бързо отмести очи.
— Тогава да не носят повече храна и вода. И да загасят факлата.
Косила се поклони:
— А какво ще правим с телата, когато умрат?
— Нека Дюби и Юахто ги погребат в голямата пещера на Подземието, през която минахме — отвърна момичето, като повиши глас. — Това да стане на тъмно. Моите Повелители ще погълнат телата им.
— Ще бъде сторено.
— Правилно ли е така, Косила?
— Правилно, господарке.
— Да тръгваме тогава — каза Арха много рязко, спусна се обратно към дървената врата и излезе от Оковната стая в мрака на тунела.
Той изглеждаше спокоен и мирен като беззвездна нощ — безмълвен, невидим, лишен от светлина и живот. Тя се потопи в чистата тъма, гмурна се в нея както плувец във вода. Косила забърза след момичето, като изоставаше все повече, пъшкаше и се тътрузеше. Без никакво колебание Арха премина за втори път разклоненията, които бяха следвали и пропуснали при идването си насам, заобиколи широкото кънтящо Подземие и огъната надве, запълзя нагоре по последния дълъг тунел към затворената врата в скалите. Там се наведе и потърси дългия ключ на обръча, опасващ кръста й. Откри го, но не можа да намери процепа на ключалката. Нямаше ни лъч светлина по невидимата стена пред нея. Заопипва я с пръсти, търсейки брава, болт или дръжка, обаче нищо не откри. Къде трябваше да влезе ключът? Как ще се измъкне оттук?
— Господарке!
Гласът на Косила, умножаван от ехото, просъска и отекна далече зад нея:
— Господарке, вратата не се отваря отвътре. Няма как да излезем. Няма обратен път. Арха се облегна на скалата. Не каза нищичко.
— Арха!
— Тук съм!
— Ела!
Тя допълзя на ръце и колене като куче до полите на Косила.
— Вдясно. Побързай. Аз не трябва да се застоявам тука. Не принадлежа на това място. Последвай ме.
Арха се изправи на крака и здраво се хвана за робата на Косила. Вървяха дълго, следвайки отдясно причудливо изваяната пещерна стена, след което навлязоха в една черна дупка в мрака. Поеха нагоре по някакви тунели и стълби. Момичето продължаваше да се държи за робата на жената. Очите му бяха затворени.
Почувства върху клепачите си червена светлина. Помисли си, че отново е в стаята с факлата и не отвори очи. Но въздухът миришеше сладникаво на застояло и плесен, с дъх на познато. А краката й стъпваха като по стръмна скала. Арха се пусна от робата на Косила и открехна очи. Над главата й зееше тавански отвор. Промъкна се през него след Косила. Той ги отведе в стая, която познаваше — малка каменна килия с няколко сандъка и железни ковчези в поредицата от стаи зад Тронната зала. Дневната светлина мъждукаше сива и немощна във външния коридор.