Понякога й се струваше, че си спомня. Мрачните пространства под хълма и изглеждаха толкова познати, сякаш бяха не само нейно владение, но и неин дом. Когато вдъхваше упоителни аромати и танцуваше в лунния мрак, главата й олекваше и тялото преставаше да й принадлежи. Тогава тя играеше босонога във вековете, облечена в черна роба, и знаеше, че този танц никога не е свършвал.
Все пак винаги й звучеше странно, когато Тара кажеше: „Спомена ми, преди да умреш…“
Веднъж Арха попита:
— Що за хора са били тези, дето са идвали да грабят Гробниците? Нима това е истина?
Идеята за крадци я бе споходила като нещо вълнуващо, но невероятно. Как биха могли да достигнат Мястото незабелязани? Тук рядко идваха поклонници, по-рядко дори от затворниците. Понякога пристигаха нови послушници или роби от по-малките храмове на Четирите земи или пък скромна процесия поднасяше златно дарение или специален тамян в някой храм. И това беше всичко. Никой не се появяваше случайно — да купува или продава, да разглежда или краде. Никой не идваше освен по заповед. Арха дори не знаеше разстоянието до най-близкия град — дали беше двадесет мили или повече. Той бе мъничък град. Мястото се пазеше и съхраняваше от пустотата, от самотата. Който и да прекоси околната пустиня, мислеше си тя, ще остане незабелязан колкото черен овен в снежно поле.
Седнала бе с Тара и Косила. Сега прекарваше повечето си време с тях, когато не беше в Малкия дом, или сама в подножието на хълма. Беше бурна и студена априлска нощ. Намираха се около ниския огън от пелинови клони край камината, в стаята зад Храма на Бога-крал, стаята на Косила. В коридора пред вратата Манан и Дюби играеха на пръчици и жетони — подхвърляха връзка пръчици и трябваше да уловят колкото се може повече с обратната страна на дланта. Манан и Арха тайно понякога все още се забавляваха с тази игра във вътрешния двор на Малкия дом. Потракването на падащи пръчици, приглушените възгласи на триумф или поражение, тихото пращене на огъня бяха единствените звуци, когато трите жрици се смълчаваха. Отвъд стените всичко наоколо тънеше в дълбоката тишина на пустинната нощ. Изрядко долиташе ромон на бурен дъждовен порой.
— В древността много хора са идвали да плячкосват Гробниците, но никой не е успял — каза Тара.
Каквато си бе мълчалива, тя обичаше от време на време да разкаже по някоя история и често го правеше за обучение на Арха. По всичко личеше, че тази вечер от нея може да се измъкне нещо.
— Кой би имал подобна смелост?
— Те, те са я имали — рече Косила, — заклинателите и магьосниците от Вътрешните земи. Тогава Боговете-крале още не царували в Каргадските земи и ние не сме били така силни. Магьосниците идели по море от запад в Карего-Ат и в Атуан, за да плячкосват селищата по крайбрежието и да грабят фермите. Те стигали чак до свещения град Авабат. Твърдели, че пристигат на лов за дракони, но вършели набези над градове и храмове.
— А техните велики герои идвали да изпробват мечовете си — заразказва Тара — и да вършат безбожни заклинания. Един от тях, голям магьосник и господар на драконите, най-големият от всички, претърпял тук своя крах. Било много, много отдавна, ала историята още се помни, и то не само по тези места. Името му било Ерет-Акбе, той бил крал и магьосник на Западните земи. Дошъл по нашите краища, свързал се в Авабат с бунтовнически каргадски вождове и заедно с тях се сражавал за господство над града срещу Върховния жрец на Вътрешния храм на Боговете-близнаци. Дълго водили битка те — човешката магия против божествената светлина — и храмът наоколо потънал в развалини. Най-накрая Върховният жрец успял да строши магическия му жезъл, разчупил надве амулета на силата му и с това го надвил. Той забягнал от града и от Каргадските земи и през Землемория отплавал далеч на запад. Там един дракон го убил, защото Ерет-Акбе бил загубил силата си. От този ден завинаги изчезнали могъществото и величието на Вътрешните земи. Върховен жрец тогава бил Интатин, първият от династията Тарб, която в изпълнение на пророчествата поставила в продължение на столетия началото на Жреците-крале в Карего-Ат, а те от своя страна — на Боговете-крале на целия Каргад. Станало така, че от времето на Интатин растат силата и могъществото на Каргадските земи. Магьосници извършвали похищения над Гробниците, като се опитвали да си върнат счупения амулет на Ерет-Акбе. Но той все още е тук, където Върховният жрец го е оставил да се съхранява. Тука са и костите им. Тара отправи поглед в земята под краката си: