И така, с напредването на зимата тя все повече насочваше цялото си внимание към самата зала, към олтарите и нишите зад и под тях, към стаите с ракли и сандъци и онова, което криеха, към проходите и таваните, към прашните сводове под купола с гнездата на стотици прилепи, към сутерените и мазетата, които бяха преддверия в коридорите на мрака.
Ръцете и ръкавите й сладостно миришеха на мускус, изсъхнал на прах, след като осем века е лежал в някой железен сандък, по веждите й имаше чернилка и паяжини, тя с часове коленичеше да разглежда резбата на някоя красива, съсипана от времето кедрова ракла, дарение от някогашен крал пред Безименните сили на Гробниците. Ето го краля — малка дървена фигурка с голям нос, а ето я и Тронната зала с широкия й купол и предни колони, майсторски изваяна от резбар, който от стотици години е вече само прах. Ето я Първата жрица — вдъхва упойни аромати от бронзовите подноси, изпича пророчества или съвети към краля, който в тази сцена е със счупен нос. Лицето на жрицата е твърде дребно, за да се откроят чертите му, но Арха си представяше, че това е нейното лице. Питаше се какво ли е казала на краля, благодарен ли е останал той?
Тя си имаше своите любими места в Тронната зала, както човек си има любими места за сядане в някоя слънчева къща. Често посещаваше тясна галерийка над един от дрешниците в задната част на залата. Там се пазеха древни мантии и костюми, останали от времето, когато велики крале и вождове бяха идвали на поклонение в Мястото на Гробниците на Атуан и бяха признавали по-велика власт от своята и от всяка друга човешка власт. Едно време техните дъщери, принцесите, бяха носили меките бели коприни, украсени с топаз и тъмен аметист, и бяха танцували с Жрицата на Гробниците. Имаше малки рисувани масички от слонова кост в една от съкровищниците и там бе изобразен такъв танц, а вождовете и кралете чакаха вън от залата, защото и тогава, както и сега, мъжки крак не бе стъпвал в земята на Гробниците. Но девойките са можели да влизат и да танцуват с жрицата, целите в бяла коприна. Самата жрица и тогава, както и днес, винаги е била облечена в грубо, домашно тъкано черно платно. Арха обичаше да идва и да докосва нежната мека материя, прогнила от времето, скъпоценните камъни, устояли на вековете и късащи се от платното под собствената си тежест. Раклите таяха аромат, различен от всички мускуси и тамяни в храмовете на Мястото — по-свеж, по-лек, по-млад аромат.
В стаите със съкровищата Арха можеше да прекара по цяла нощ. Изучаваше съдържанието на някоя ракла скъпоценност по скъпоценност — ръждясалата броня, счупените пера на шлем, токите, декоративните игли и брошките от бронз, сребро или чисто злато.
Необезпокоявани от нейното присъствие, бухалите седяха под гредите и отваряха и затваряха жълтите си очи. Късче звездна светлина огряваше през процепите на покрива; или се сипеше сняг, нежен и студен като тези коприни, и се стопяваше при докосване.
Една късна зимна нощ в залата бе прекалено хладно. Тя отиде до таванския капак, отвори го и се спусна надолу по стълбите, като го затвори след себе си. Безмълвно пое по добре познатата й пътека, която извеждаше към Подземието. Там, разбира се, Арха никога не носеше светлина. Ако се връщаше от Лабиринта или слизаше през нощта и имаше фенер, тя го угасяше, преди да наближи Подземието. Никога не бе виждала това място, никога през всичките поколения на своето жречество. Сега в прохода духна пламъка на свещта и без да забавя крачка, се спусна в катранения мрак леко като рибка в тъмни води. И зиме, и лете тук не проникваше нито студ, нито горещина — цареше вечно един и същ, непроменлив, леко влажен равномерен хлад. Горе ледени зимни ветрища помитаха снега през пустинята. Долу липсваха ветрове, липсваха сезони. Беше затворено, тихо и сигурно.
Отправи се към Рисуваната стая. Понякога обичаше да ходи там и да разгадава странните стенни рисунки, които изскачаха от мрака при светлината на нейната свещ: хора с дълги криле и огромни ясни или свъсени очи. Никой не можеше да каже кои бяха те — други такива рисунки в Мястото нямаше. Но на нея й се струваше, че знае — това бяха душите на обречените, които не се прераждаха. Рисуваната стая се намираше в Лабиринта, така че трябваше първо да премине през пещерата под Надгробните камъни. Когато я доближи, спускайки се по наклонения проход, пред нея просветна нещо бледосиво — леко загатнато блещукане, отражение на отражението от далечна светлина.