След малко тя твърде внимателно надникна в отвора. Забравила беше за странната светлина на неговия жезъл. Най-много очакваше да го чуе долу в тъмното. Забравила бе за светлината, обаче го намери там, където предполагаше: точно под шпионката, до Желязната врата, която препречваше бягството му от Лабиринта.
Стоеше с ръка на кръста, с другата държеше наклонен дървения жезъл, а на върха му се крепеше този мек магически светлик. Можеше да зърне от шест стъпки височина отпуснатата му настрани глава. Носеше, както всеки пътник или поклонник през зимата, къса тежка наметка, кожена туника, вълнени калцуни и опинци с навуща. На гърба му имаше лек вързоп, от който се подаваше мях за вода, в калъфка на хълбока му висеше нож. Стоеше неподвижен като статуя, спокоен и замислен.
Той бавно издигна жезъла и насочи светлия му край към вратата, която Арха не виждаше през шпионката. Светлината стана по-малка и ярка и силно заблестя. Той заговори. Езикът му бе странен за нея, но още по-странен бе неговият глас, дълбок и звучен.
Светлината на жезъла лумна, после замъждука и изтля. За миг тя съвсем угасна и Арха престана да го вижда.
Бледовиолетовото метиленово лъчение се появи отново същото и тя забеляза как той се отдръпна от вратата. Заклинанието му за отваряне бе пропаднало. Силите които държаха заключена тази врата, бяха по-могъщи от неговата магия.
Той се огледа наоколо, сякаш се питаше — а сега накъде?
Тунелът или коридорът, където се намираше, бе широк около пет стъпки. Таванът му се извисяваше дванадесет-петнадесет стъпки над грубата скална настилка. Стените тук бяха от огладен камък, наредени без хоросан, много внимателно и плътно, тъй че крайчецът на нож едва ли би могъл да се пъхне между сглобките. Горе те се накланяха навътре, образувайки свод.
Това беше всичко.
Той тръгна напред. Една крачка — и излезе извън обзора на Арха. Светлината угасна, Тя тъкмо щеше да сложи на мястото им парчето плат и плочата, когато мекият лъч светлина отново изникна от пода под нея. Гостът се беше върнал до вратата. Навярно бе разбрал, че ако веднъж се отдалечи и навлезе в Лабиринта, едва ли ще я открие отново.
Изрече само една дума, съвсем ниско: „Емен“, и после по-високо: „Емен!“ Желязната врата изскърца в подпорите си, ниското ехо се търкулна по сводестия тунел като гръм и на Арха й се стори, че подът се разтресе.
Но вратата остана затворена.
Тогава той се разсмя — кратък смях на човек, който си казва: „Какъв съм глупак!“ Огледа стените още един път, озърна се нагоре и Арха видя, че усмивката все още стои на мургавото му лице. После седна, свали вързопа от рамо, извади парче сух хляб и започна да яде. Отпуши кожения си мях за вода и го разтърси; беше лек в ръката му като празен. Върна запушалката, без да отпие. Остави вързопа зад себе си вместо възглавница, придърпа наметалото си и легна на земята. Жезълът беше в дясната му длан. Когато се излегна назад, малкият сноп или кълбо светлина смътно се мярна на горния край на жезъла и увисна на няколко стъпки зад главата му. Лявата ръка остана на гърдите, държейки нещо, висящо на тежка верижка около шията му. Настанил се бе удобно, с кръстосани глезени. Погледът му блуждаеше към шпионката и обратно. Въздъхна и затвори очи. Светлината постепенно отслабна. Той се унесе в сън.
Свитата пред гърдите ръка се отпусна и плъзна встрани и момичето, което го наблюдаваше отгоре, видя талисмана на верижката: приличаше на груб метал с формата на полумесец.
Слабото блещукане, запалено от неговата магия, угасна. Гостът лежеше в тишина и мрак.
Арха върна парчето плат на мястото му и постави отново плочата. Внимателно се изправи и се промъкна незабелязано в своята стая. Там тя дълго лежа будна във ветровитата тъма и виждаше пред очите си кристалното лъчение, което бе потрепвало в дома на смъртта, слабия, неизгарящ огън, камъните в стената на тунела, кроткото лице на спящия мъж.
6. ЧОВЕШКИ КАПАН
На следващия ден, щом изпълни задълженията си в различните храмове и свещените танци, на които обучаваше послушничките, тя се измъкна в Малкия дом, затъмни стаята, отвори шпионката и погледна през нея. Нямаше никаква светлина. Беше си отишъл. Не очакваше от него да стои толкова дълго пред затворената врата, но само оттук знаеше да погледне. Как щеше да го открие сега, когато се бе загубил?