Рисунките по четирите стени сякаш се движеха на светлината на фенера, потрепваха причудливите човешки фигури, приклекнали или изправени, с отпуснати криле в извънвременната пустота.
Тя коленичи и започна да влива глътки вода в устата на затворника. Най-после той се изкашля и немощно протегна ръце към манерката. Арха го остави да пие. Гостът отново се отпусна назад с намокрено лице, омазано с прах и кръв, и промърмори една-две думи на език, който й беше непознат.
Манан най-сетне се завърна, влачейки дълга верига, огромен катинар с ключ и желязна скоба, която постави около кръста на мъжа и я заключи.
— Не е достатъчно пристегната, може да се измъкне — мърмореше той, докато закрепваше края на веригата за халката, забита в стената.
— Няма, погледни.
С по-малко страх от затворника сега Арха провря ръка между скобата и ребрата на мъжа:
— Освен ако не гладува повече от четири дни.
— Малка господарке — започна Манан плачливо. — Не се съмнявам, но… за какво им е този роб на Безименните? Той е мъж, малката ми.
— А ти си стар глупак, Манан. Хайде вече, престани да се суетиш.
Затворникът ги наблюдаваше със светлите си угрижени очи.
— Къде му е жезълът, Манан? Ето го. Ще го взема. В него се крие магия. О, и това. Ще прибера и него.
С внезапен жест тя улови сребърната верижка, която се подаваше на шията изпод туниката на мъжа, и я измъкна през главата му, макар че той се опита да хване ръцете и и да й попречи. Манан го ритна в гърба. Тя разлюля верижката над него, без да му позволи да я достигне.
— Това ли ти е талисманът, магьоснико? Нима е скъп за тебе? Що за ценност — не можа ли да се сдобиеш с по-добър? Аз ще ти го запазя.
И Арха нахлузи верижката през главата си и скри висулката под тежката яка на своята вълнена роба.
— Не знаеш как да си служиш с него — проговори той съвсем пресипнал и с лошо произношение на каргадски език, но съвсем ясно.
Манан отново го ритна и магьосникът изгрухтя от болка и притвори очи.
— Остави го, Манан. Хайде.
Тя излезе от стаята. Манан я последва, мърморейки.
През нощта, когато всички светлини на Мястото угаснаха, отново изкачи хълма сама. Напълни манерката си от кладенеца в помещението зад трона и понесе водата и един голям, плосък, безквасен самун от елдово брашно към Рисуваната стая на Лабиринта. Сложи ги до вратата, близо до затворника. Той спеше, без да помръдне. Върна се в Малкия дом и тази нощ тя също спа дълго и дълбоко.
Рано следобед отново отиде сама в Лабиринта. Хляба го нямаше, манерката беше пресушена, непознатият седеше облегнат на стената. Лицето му изглеждаше отблъскващо от мръсотия и струпеи, но с будно изражение.
Тя застана в другия край на стаята, за да не може той, както бе окован, да я достигне, и се загледа в него. После отмести поглед, обаче нямаше върху какво да го съсредоточи. Нещо й пречеше да заговори. Сърцето й биеше от страх, макар че причина за страх нямаше. Гостът беше изцяло в нейните ръце.
— Приятно е да бъдеш на светло — мекият му, дълбок тембър я смути.
— Как те наричат? — властно запита тя. Собственият й глас й се стори необичайно висок и тънък.
— Най-често ме наричат Ястреба.
— Ястреба? Това ли ти е името?
— Не.
— Кое е тогава?
— Не мога да ти кажа. Ти ли си Първата жрица на Гробниците?
— Да.
— Как те наричат?
— Наричат ме Арха.
— Погълнатата — това ли означава името ти? Той я наблюдаваше внимателно и мрачно. Съвсем леко се усмихна.
— Как е името ти?
— Нямам име. Не ми задавай въпроси. Откъде си дошъл?
— От Запад, от Вътрешните земи.
— От Хавнър ли?
Туй беше единственото название на град или остров от Вътрешните земи, което тя знаеше.
— Да, от Хавнър.
— Защо си дошъл?
— Гробниците на Атуан са прочути сред моя народ.
— Но ти си иноверец, безбожник.
Тя тръсна глава.
— О, не, жрице. Аз вярвам в Силите на мрака! Срещал съм Безименните и на други места.
— На какви други места?
— В Архипелага — във Вътрешните земи има места, които принадлежат на Древните сили на Земята, както е тук. Ала никое не е толкова голямо. Никъде другаде не притежават храм и жрица и не се прекланят пред тях така, както тук.
— Да не би да си пристигнал да им се поклониш? — присмя се тя.
— Дойдох да ги ограбя — беше неговият отговор. Арха се загледа в мрачното му лице:
— Самозванец.
— Разбирах, че няма да бъде лесно.
— Лесно ли? Невъзможно е! Щеше да го знаеш, ако не беше безбожник. Безименните пазят онова, което им принадлежи.