— Това, което търся, не им принадлежи.
— Сигурно принадлежи на теб.
— Мое е правото над него.
— Какъв трябва да си тогава — бог? Или крал? Тя го огледа от главата до петите: окован, мръсен, изтощен.
— Не си нищо повече от един крадец. Без да отговори, той надзърна в очите й.
— Нямаш право да ме гледаш! — сряза го Арха.
— Господарке, не съм искал да те обидя. Аз съм странник и случаен пътник. Не познавам вашите обичаи, нито обноските, дължими на Жрицата на Гробниците. В твоя власт съм и моля да ме извиниш, ако съм те обидил.
Остана безмълвна и почувства в миг как съвсем глупаво гореща кръв изби по бузите и. Но той не я гледаше и не забеляза изчервяването и. Беше отместил мрачния си взор, подчинявайки й се.
Известно време не каза нищо. Рисуваните фигури наоколо ги следяха с тъжни, слепи зеници.
Тя носеше глинена стомна с вода. Очите му се рееха към стомната и след малко Арха предложи:
— Пий, ако искаш.
Той веднага се хвана за стомната, вдигна я леко като винена чаша и отпи дълга, дълга глътка. После намокри края на ръкава си и почисти, доколкото можа, мръсотията, засъхналата кръв и паяжината от лицето и ръцете си. Момичето го наблюдаваше. След като свърши, изглеждаше по-добре, но тази котешка баня откри белезите от едната страна на лицето му — стари, отдавна зараснали белези, с белезникав оттенък по мургавата му кожа, четири успоредни резки от окото до челюстта, сякаш одрани от огромни, хищни нокти.
— Какъв е този белег? Той не отвърна веднага.
— От дракон ли е? — попита тя с опит за насмешка. Нима не бе дошла тук да се надсмее над своята жертва, да издевателства над неговата безпомощност?
— Не, не е от дракон.
— Значи не си дори господар на драконите.
— Господар съм на драконите — отговори неохотно той. — Обаче белезите са отпреди. Казах ти, че съм срещал Силите на мрака и на други места по Земята. Това на лицето ми е знакът на една от родствениците на Безименните. Но вече не е безименна, защото накрая научих името й.
— Какво говориш ти? Чие име?
— Не мога да ти го кажа — отвърна той и се усмихна, макар лицето му да бе мрачно.
— Всичко това е безсмислица, глупаво дрънкане, светотатство. Става дума за Безименните! Ти просто не знаеш какво приказваш!
— Зная по-добре и от тебе, жрице — рече с по-проникновен глас. — Погледни още веднъж.
Затворникът обърна глава, за да й покаже четирите ужасни следи на бузата си.
— Не ти вярвам — гласът й потрепера.
— Жрице, ти си твърде млада — заговори той ласкаво. — Едва ли дълго си служила на Силите на мрака.
— Служила съм. Служила съм много дълго! Аз съм Първата жрица. Преродената. Служила съм на своите Повелители хиляди години и още хиляди преди това. Аз съм тяхна служителка, техният глас, техните ръце. Аз съм и тяхната мъст, ако някой оскверни Гробниците им и види забраненото за очите. Стига с тия лъжи и хвалби! Не разбираш ли, че само една моя дума и стражът ми ще дойде и ще ти отреже главата? Ако пък си отида и заключа вратата, тогава никой никога няма да дойде — в този мрак ще намериш смъртта си и силите, на които служа, ще погълнат твоята душа, а костите ти ще останат да лежат долу в праха.
Той безмълвно кимна.
Като нямаше какво повече да каже, тя се запъна, измъкна се от стаята и залости вратата с трясък. Нека да си мисли, че няма да се върне! Нека се поти в мрака, нека проклина и трепери, нека се опитва да прави своите нечисти, безсмислени заклинания!
Но си го представи как се протяга преди сън, спокоен като овца на слънчева ливада, какъвто го видя, когато влезе през Желязната врата.
Тя плю на портата, направи знак да прогони осквернението и почти затича към Подземието.
Минавайки покрай стената по пътеката към таванския отвор на залата, леко докосваше с пръсти гладките повърхнини и гравюри в скалата, подобни на замръзнали въжета. Прониза я копнеж да запали фенера, да види още веднъж, само за миг, стародавно издялания камък, прелестното озарение на стените. Притисна силно очи и забърза нататък.
7. ГОЛЯМОТО СЪКРОВИЩЕ
Никога всекидневните ритуали и задължения не бяха и се стрували толкова много, така незначителни и дълги. Малките момичета с техните бледи лица и спотаеност, неспокойните послушници, жриците, строги и студени, с битие, което бе една тайна смесица от съперничества и злочестини, от дребни амбиции и празни страсти — всички тези същества, сред които бе живяла винаги и които представляваха нейният човешки свят, сега й изглеждаха едновременно жалки и досадни.
Но тя, която служеше на великите сили, тя, жрицата на мрачната Нощ, бе недосегаема за подобна дребнавост. Нямаше защо да се страхува от гнетящата досада на настоящето, от дните, изпълнени с единствената радост да получиш по-тлъсто агнешко в супата си от своята съседка… Изобщо Арха беше недосегаема от дните. В Подземието дни нямаше. Там винаги бе само нощ. И в тая нескончаема нощ затворникът — тъмният мъж, владеещ тъмни магии, окован в желязо и прикован към камък, който чакаше дали тя ще дойде или не, дали ще му донесе вода, хляб и живот или нож, жертвен бокал и смърт според прищявката си.