— Има ли дракони тук, в Атуан?
— Мисля, че от много векове насам няма, както и в Карего-Ат. Но казват, че на вашия най-северен остров, Хур-ат-Хур, още са останали големи дракони в планините. Сега те всички са се отдръпнали на запад от Вътрешните земи, в далечния Западен разлив, на острови, където не живеят хора или идват твърде рядко. Когато огладнеят, нападат земите на изток, ала това не става често. Виждал съм острова, на който отиват да танцуват. Летят на спирали с огромни криле, навътре-навън, все по-високо и по-високо над западните морета, като вихрушка от жълти есенни листа.
Изпълнени от видения, очите му се взряха отвъд черните рисунки по стените, отвъд стените и земята на мрака, сякаш съзираха равното открито море в залеза и златистите дракони, носещи се в златистия вятър.
— Лъжеш — каза момичето ожесточено. — Измисляш си. Той я погледна сепнат:
— Защо да лъжа, Арха?
— За да ме накараш да се чувствам като глупачка, тъпа и уплашена. За да се изкараш умен, смел и силен, господар на драконите и какво ли не. Виждал си танцуващи дракони и кулите на Хавнър и знаеш всичко за всичко. А аз изобщо не зная нищо и никъде не съм била. Но цялото ти знание е лъжа. Ти не си нищо друго освен крадец и затворник, ти нямаш душа и никога няма да излезеш оттук. Няма значение дали съществуват Океани, дракони и какво ли не още, защото ти никога повече не ще ги видиш, не ще видиш дори слънчевата светлина. Аз познавам само мрака, подземната нощ. И това е всичко, което съществува истински. Най-сетне — всичко, което трябва да се познава. Мълчанието и мракът. Ти знаеш всичко, магьоснико. Обаче аз зная единственото, което е истинско!
Той сведе глава. Дългите му меденокафяви ръце спокойно лежаха на коленете. Тя различаваше четиризъбия белег на бузата му. Гостът бе достигнал по-далеч от нея в мрака. Познаваше по-добре смъртта, дори смъртта… В гърдите й се надигна пристъп на омраза и в миг я задуши. Защо седеше там, така безпомощен и тъй силен? Защо тя не можеше да го срази?
— Ето затова те оставих да живееш — заговори внезапно Арха, без ни най-малко да помисли. — Искам да ми покажеш триковете на магьосниците. Докато притежаваш умения, които можеш да ми покажеш, ще бъдеш жив. Ако няма нищо, ако всичко е само заблуда и лъжи, тогава с тебе е свършено. Разбираш ли?
— Да.
— Прекрасно. Продължавай.
За миг той подпря глава на ръцете си и се поотмести. Железният пояс му пречеше да застане удобно, освен ако не легне изпружен.
Накрая вдигна лице и заговори много сериозно:
— Чуй, Арха, аз съм магьосник, заклинател, както ме наричаш. Притежавам известни умения и сила. Това е вярно. Вярно е също, че тук, в Мястото на Древните сили, моята сила и моето изкуство не ми се подчиняват. Мога да ти направя някои илюзии и да ти покажа всякакви чудеса. Това е незначителна част от магьосничеството. Аз можех да правя илюзии още като дете. Мога да ги правя дори и тук. Но ако им повярваш, те ще те уплашат, а ако страхът те разгневи, ти може да поискаш да ме убиеш. Ако пък не им повярваш, ще видиш в тях само лъжи и измама, както казваш, и аз отново рискувам живота си. А моята цел и желание в момента са да остана жив. Това я накара да се разсмее и тя рече:
— О, известно време ще останеш жив, не схващаш ли? Ти си глупак! Добре, покажи ми тези илюзии, аз зная, че са измамни и няма да се уплаша от тях. Всъщност не бих се уплашила даже ако бяха истински. Но продължавай. При всички случаи безценната ти кожа е спасена, поне за тази нощ.
На това той се разсмя, както тя се бе разсмяла преди. Подхвърляха си живота ту насам, ту натам, сякаш си играеха с топка.
— Какво искаш да ти покажа?
— Какво можеш да ми покажеш?
— Всичко.
— Продължаваш да се хвалиш.
— Не — каза той, явно леко засегнат. — Изобщо не съм имал намерение да се хваля.
— Покажи ми нещо, което според теб си струва да се види. Каквото и да е!
Той наведе глава, загледан известно време в ръцете си. Нищо не се случи. Лоената свещ във фенера гореше слабо и равномерно. Черните рисунки по стените, птицекрилите, застинали фигури с очи, изписани в бледочервено и бяло, мъждееха над двамата. Никакъв звук не се чуваше. Тя въздъхна разочарована и някак натъжена. Той беше слаб; говореше големи неща, но не правеше нищо. Беше само един изкусен лъжец и умел крадец.
— Добре — каза накрая Арха и поприбра поли, за да се изправи. При нейното движение вълната странно прошумоля. Жрицата се погледна слисана и скочи на крака.
Тежките черни одежди, носени години наред, бяха изчезнали. Полата й бе от тюркоазена коприна, светла и мека като вечерно небе. Тя шумолеше около бедрата й, а ризата, цялата бродирана с тънки копринени конци, перли и ситни кристални топчета, нежно просветваше като априлски дъжд.