Тя погледна магьосника, без да може дума да пророни.
— Харесва ли ти?
— Откъде…
— Подобна е на роклята, в която веднъж видях една принцеса на празника на Слънчевото завръщане в новия дворец на Хавнър — обясни той, като я гледаше доволен. — Ти поиска да ти покажа нещо, което си заслужава да се види. Аз ти показах самата тебе.
— Направи така … направи така, че да изчезне.
— Ти ми даде наметалото си — рече затворникът сякаш с укор. — Мога ли аз с нищо да не ти отвърна? Е, добре, не се безпокой, това е само илюзия — погледни.
Той не раздвижи дори пръст; определено не промълви нито дума; но синята великолепна коприна изчезна и тя остана в своето грубо черно одеяние.
Известно време не помръдна.
— Как да разбера дали си такъв, какъвто изглеждаш?
— Не можеш — каза той. — Аз сам не зная как изглеждам в твоите очи. Арха отново се замисли:
— Ти би могъл да ме измамиш, да ме накараш да те видя като…
Тя прекъсна насред дума, защото с едва забележим жест той сочеше нагоре. Стори й се, че прави заклинание, и бързо се дръпна към вратата. Когато обаче проследи движението му, погледът й откри високо в тъмния сводест таван малкото квадратче на шпионката откъм съкровищницата на Храма на Боговете-близнаци.
От шпионката не проникваше светлина; не се виждаше нищо, не се долавяше ничие присъствие; но той все още сочеше нагоре с въпросителен израз.
И двамата останаха известно време неподвижни. — Твоята магия не е нищо повече от детски трик — произнесе отчетливо тя. — Хитрост, и лъжи. Стига ми това, което видях. Ти ще се превърнеш в храна на Безименните. А аз вече няма да стъпя отново тук.
Взе си фенера и излезе, като здраво и шумно залости желязното резе. После застана разстроена вън пред вратата. Как да постъпи?
Какво ли бе успяла да зърне и чуе Косила? Какво ли бяха говорили? Не можеше да си спомни. Изглежда, не смогна да каже на затворника онова, което възнамеряваше. Той винаги я объркваше със своите разкази за дракони и кули, за имената на Безименните, с желанието си да остане жив, с благодарността си за наметалото, където лежеше. И той също не каза онова, което се предполагаше. Тя дори не го попита за талисмана, който все още носеше скрит на гърдите си.
Толкова по-добре, защото Косила ги беше чула.
Но какво значение имаше туй, какво зло можеше да стори Косила? Още докато си задаваше въпроса, тя знаеше неговия отговор. Нищо не бе по-лесно от това да се убие ястреб в клетка. Мъжът беше беззащитен, окован в каменна клетка. Жрицата на Бога-крал трябваше само да изпрати тази нощ слугата си Дюби да го удуши. Или ако двамата с Дюби не познаваха Лабиринта достатъчно добре, нужно бе едно — тя да впръска през шпионката отровен прах в Рисуваната стая. Арха имаше кутии и стъкленици със зловредни вещества, някои можеха да отравят храната и водата, други насищаха въздуха и убиваха при продължително дишане. На сутринта той щеше да е мъртъв и всичко да е свършено. В Гробниците никога вече нямаше да проникне светлина.
Арха забърза по тясната каменна пътека към входа на Подземието, където я чакаше Манан, клекнал търпеливо като стар жабок в мрака. Той се безпокоеше от нейните посещения при затворника. А тя отказваше да го взема със себе си през целия път, затова се бяха разбрали така. Сега я радваше неговата близост. Поне на него можеше да се довери.
— Чуй, Манан. Ще отидеш веднага в Рисуваната стая. Кажи на мъжа, че го извеждаш, за да го заровиш жив под Гробниците. Кажи това на глас, освободи веригата и го заведи в… — тя се запъна, защото не беше решила къде да скрие затворника.
— В Подземието — рече с готовност Манан.
— Не, глупако. Заповядах да го кажеш, не да го направиш. Почакай…
Кое място беше недостъпно за Косила и нейните шпиони? Никое освен най-дълбоките подземия, най-свещените и най-потайните места от владенията на Безименните, където тя нямаше смелост да отиде. Но дали Косила не би се решила на всичко? Даже и да се боеше от местата на мрака, жрицата бе способна да потисне своя страх, за да постигне целите си. Не можеше да се каже каква част фактически от плана на Лабиринта е успяла да научи от Тара или от предишната Арха и дори от собствени тайни проучвания през минали години. Арха я подозираше, че знае повече, отколкото показва. Ала имаше една пътека, която тя положително не бе узнала, понеже се пазеше в най-дълбока тайна.
— Трябва да заведеш мъжа, където ще ти покажа, и то на тъмно. После, щом те върна обратно тук, ще изкопаеш гроб в Подземието, ще направиш ковчег, ще го заровиш празен в пръстта, така че да може да се напипа и открие, ако някой го потърси. Дълбок гроб. Разбираш ли?