Този ден Арха прекара седнала върху най-ниското стъпало на Празния трон. Не се осмеляваше да слезе в Лабиринта, не искаше да отиде при другите жрици. Беше я налегнала някаква тежест и час след час я приковаваше в студения сумрак на огромната Тронна зала. Бе се вторачила в двуредните дебели прозрачни колони, които се губеха в мрака на отвъдния край на залата, в светлината, която се спускаше на снопове през процепите на покрива, и дима, който гъсто се виеше от бронзовия триножник с дървени въглища близо до трона. Тя рисуваше с малки миши кости фигурки по мраморната стълба, навела глава, с активно, но притъпено съзнание. „Коя съм аз?“ — питаше се Арха и не намираше отговор.
Манан се довлече в залата между двуредните колони дълго след като светлината вече не проникваше в мрака и студът се бе усилил. Бледото му лице беше много натъжено. Той застана малко надалеч от нея, отпуснал ръце. Скъсаният подгъв на вехтото му наметало висеше над петите му.
— Малка господарке?
— Какво има, Манан? — тя го погледна с унила привързаност.
— Малката ми, остави ме да направя, каквото ми каза. Той трябва да умре, малката ми. Омагьосал те е. Косила ще си отмъсти. Тя е стара и жестока, а ти си твърде млада. Няма да ти стигнат силите.
— Нищо не може да ми направи.
— Дори ако явно, пред очите на всички, те убие, никой в цялата империя няма да се осмили да я накаже. Тя е Върховната жрица на Бога-крал, а Богът-крал е господар над всички. Ала тя няма да те убие явно. Ще го направи тайно, ще те унищожи нощем.
— Тогава ще се преродя отново.
Манан сплете пръсти.
— Би могла и да не те убие — прошепна той.
— Какво искаш да кажеш?
— Би могла да те заключи в някоя стая в … там долу … Както ти направи с него. И може би ще живееш години наред … А нова жрица няма да се роди, защото ти няма да бъдеш мъртва. Но няма да има и Жрица на Гробниците и танците при новолуние няма да се танцуват, нито да се правят жертвоприношения и да се лее кръв. Преклонението пред Силите на мрака ще бъде завинаги забравено. Ще се осъществи желанието на Косила и на нейния господар.
— Те ще ме освободят, Манан
— Не и докато са ти разгневени, малка господарке — прошепна Манан.
— Разгневени?
— Заради него… Непринесеното жертвоприношение. О, малката ми1 Те не прощават!
Навел глава, Манан седеше на най-ниското стъпало в праха. Тя разглеждаше върху дланта си нещо дребно, миниатюрен миши скелет. Бухалите в стрехите на трона леко се размърдаха. Притъмняваше с приближаването на нощта.
— Не слизай тази нощ в Лабиринта — рече много тихо Манан. — Отиди си у дома и се наспи. На сутринта иди при Косила и й кажи, че вдигаш клетвата си от нея. И това е всичко. Не трябва да се тревожиш. Аз ще й дам доказателство.
— Какво доказателство?
— Че магьосникът е мъртъв.
Тя не помръдна. Бавно сключи пръсти и крехкият скелет изпука и се скърши. Когато отвори ръка, в нея имаше само парчета кости и прах.
— Не — каза жрицата и отърси праха от дланта си.
— Той трябва да умре. Направил ти е магия, Арха. Загубена си.
— Не ми е направил никаква магия. Ти си стар и наплашен, Манан, страх те е от дърти жени. Как мислиш да стигнеш до него и да го убиеш, за да се сдобиеш със своето „доказателство“? Знаеш ли добре пътя до Голямото съкровище, който снощи измина на тъмно? Можеш ли да преброиш завоите, да стигнеш стълбата, после пропастта и най-сетне вратата? Можеш ли да отключиш същата тази врата?… О, бедният ми стар Манан, разумът ти се е замъглил. Тя те е уплашила. Сега върви в Малкия дом, поспи и забрави за всичко това. Не ме тревожи никога с приказки за смъртта… Аз ще дойда по-късно. Върви, върви, стари глупако, стари тромчо.
Арха се бе изправила и нежно го потупа по широките гърди, подтиквайки го да тръгне.
— Лека нощ, лека нощ!
Той се обърна тежко и с неохота, обладан от лоши предчувствия, но покорен, и тромаво запристъпя надолу през дългата зала под колоните и рухналия покрив. Тя наблюдаваше как той се отдалечава.
Когато си отиде, Арха известно време се повъртя около подиума на трона и после изчезна в мрака зад него.
9. ПРЪСТЕНЪТ НА ЕРЕТ-АКБЕ
В Голямата съкровищница на Гробниците на Атуан времето беше спряло. Нямаше светлина, нямаше живот, дори и паяк в праха не помръдваше, нито червей в студената земя. Там имаше само скали, тъма и безвремие.
Върху каменния похлупак на един от големите сандъци, проснат по гръб, лежеше крадецът от Вътрешните земи, подобен на скулптура, изваяна върху надгробен камък. При движенията си бе вдигнал прах, посипал се по дрехите му. Не помръдваше.