Думите му бяха верни. Тя почувства тежест, някакъв натиск над съзнанието си, който замъгляваше и объркваше всяка мисъл и чувство. Въпреки това не бе уплашена, както по коридорите, когато идваше. Страшна беше само тази пълна тишина наоколо. На какво се дължеше тя? Никога по-рано Арха не беше се страхувала от тишината на Подземието. Но и никога не бе проявявала непокорство пред Безименните, не беше им се противопоставяла. Момичето горчиво се усмихна:
— Ето ни тук, седнали върху най-голямото съкровище в империята. Богът-крал би дал. всичките си жени, за да притежава и един сандък от него. А ние дори не отворихме някой капак да го погледнем.
— Аз отворих — каза Ястреба, докато дъвчеше.
— На тъмно ли?
— Запалих малко светлина. Магическа светлина. Трудно ми бе тук. Дори и жезълът не би ме облекчил много, ала без него беше като опит да запалиш огън с мокри дърва в дъжда. Все пак накрая се появи. И аз намерих онова, което търсех.
Арха бавно повдигна лице и го погледна:
— Пръстена ли?
— Половината пръстен. Другата половина е в тебе.
— В мене ли? Но другата половина е била изгубена.
— И намерена. Аз я носех на верижка около шията си. Ти ми я взе и ме попита дали не мога да се сдобия с по-добър талисман. Единственият талисман, по-добър от полупръстена на Ерет-Акбе, е целият пръстен. Ала, както се казва, половин хляб е за предпочитане пред нищо. Така че сега ти имаш моята половина, а аз — твоята.
Той й се усмихна през сенките на гробницата.
— Когато я взех от тебе, ти каза, че не зная какво да правя с нея.
— Това е вярно.
— А ти самият знаеш ли? Магьосникът кимна.
— Разкажи ми: какъв е този пръстен, как си се сдобил със загубената половина, как си достигнал дотук, защо. Трябва да узная всичко и тогава може би ще разбера какво да сторя.
— Може би. Добре. Какво представлява пръстенът на Ерет-Акбе ли? Е, сама виждащ, че не изглежда скъпоценен, дори не е и пръстен. Прекалено е голям. Възможно е да е бил гривна, но пък тогава е твърде малък. Никой не знае за кого е бил предназначен. Носила го е красавицата Елфаран навремето, преди остров Солеа да потъне в морето. Когато тя го е носила, пръстенът е бил вече много древен. Накрая попаднал в ръцете на Ерет-Акбе … Металът е чисто сребро, пробито с девет дупки. От външната страна има вълнообразен знак, а от вътрешната — деветте Руни на силата. Върху твоята част са четири от руните и половината от петата; върху моята — също. Счупен е точно през средата на един от символите, който е унищожен. Оттогава му казват Изчезналата руна. Магьосниците познават останалите осем: Пир, която пази от лудост, от вятър и огън; Гес, даряваща издръжливост, и така нататък. Но Изчезналата руна е онази, която е обединявала земите. Била е Руната на единението, знакът на суверенната власт, знакът на мира. Никой крал не би управлявал добре, ако не управлява под този знак. Не се знае как е бил изписан. След като бил изгубен, изчезнали великите крале на Хавнър. Появили се принцове и тирани, възникнали войни и вражди между всички краища на Землемория.
И тъй, мъдрите владетели и магьосниците от Архипелага поискали пръстена на Ерет-Акбе, за да възстановят Изчезналата руна. Ала накрая се отказали да изпращат хора да го търсят, защото никой не успял да се сдобие с едната половина в Гробниците на Атуан, а другата половина, която Ерет-Акбе дал на един каргадски крал, оттогава насетне изчезнала. Решили, че няма смисъл да се дири. Това било преди много години.
И така, ето как стигнах до амулета. Когато бях на малко повече от твоите години, се бях впуснал в една гонитба, нещо като преследване по море. Онова, което преследвах, ме подведе и аз се намерих изхвърлен на пустинен остров, недалеч от бреговете на Карего-Ат и Атуан, югозападно оттук. Островчето беше малко, не по-голямо от пясъчна ивица, по средата с дълги затревени дюни, един извор солена вода и нищо друго.
Там живееха двама души — старец и старица. Мисля, че бяха брат и сестра. Те изпаднаха в ужас, щом ме видяха. Не зная колко дълго не бяха зървали друго човешко лице. Може би години, десетки години. Но аз бях в нужда и те се държаха любезно с мен. Имаха колиба от плавей, имаха и огън. Старицата ме хранеше — миди, които отлепяше от скалите при отлив, и сушено месо от морски птици, които убиваха с камъни. Страхуваше се от мене, обаче ми даваше храна. После, когато престанах да я плаша, старата жена ми се довери и ми показа своето съкровище. И тя си имаше съкровище… Това беше една малка рокля, изтъкана от коприна, посипана с перли. Малка детска рокля, роклята на принцеса. Самата старица бе облечена в нещавена тюленова кожа,