Не можехме да водим разговор — по онова време аз не владеех каргадски, а те не говореха никой от езиците на Архипелага и съвсем слабо собствения си език. Изглежда, бяха доведени там като деца и оставени да умрат. Не зная защо, а подозирам, че и те самите не знаеха. Не познаваха нищо освен острова, вятъра и морето. Но когато си тръгнах, тя ми направи подарък. По-дари ми изчезналата половина от пръстена на Ерет-Акбе.
Той за миг прекъсна разказа си. — Не знаех какво е това, тя — също. Най-големият дар на този век и на този свят беше даден от една бедна, невежа старица, облечена в тюленова кожа, на един глупав развейпрах, който го пъхна в джоба си, каза „Благодаря“ и отплува… И така, аз продължих пътя си и сторих, каквото трябваше да сторя. После изникнаха други неща, ходих до Драконовия пробег на запад и така нататък. Но винаги носех това нещо със себе си, защото изпитвах благодарност към старицата, подарила ми единственото, което имаше. Сложих му верижка в една от пробитите дупки, носех го и никога не мислех за него. И тогава, веднъж в Селидор — най-отдалечения остров, земята, където Ерет-Акбе загина в битка с дракона Орм, — в Селидор аз говорих с един дракон от потеклото на Орм. Той ми разкри какво носех на гърдите си.
Видя му се смешно, че не зная. Драконите ни смятат за доста забавни. Ала те си спомнят Ерет-Акбе. За него говорят така, сякаш е бил дракон, а не човек.
Когато се завърнах във Вътрешните земи, отидох най-сетне в Хавнър. Аз съм роден в Гонт, далеч на запад от вашите Каргадски земи, и оттогава бях скитал много, но никога не бях ходил в Хавнър. Дошло бе времето да отида. Там видях белите крепости и говорих с великите мъже, с търговците, принцовете и господарите на стародавни владения. Разказах им за своето притежание. За това, че стига да поискат, ще тръгна да търся другата половина на пръстена в Гробниците на Атуан, за да се възстанови Изчезналата руна, ключът към мира. Защото до болка ни е нужен мир на този свят. Те щедро ме възхваляваха, а един от тях дори ми даде пари, за да стегна лодката си. И тъй, аз научих вашия език и дойдох в Атуан.
Той замлъкна, вгледан в сенките пред себе си.
— Хората от нашите градове не познаха ли по говора и по кожата ти, че си от Запада?
— О, да заблудиш хората е лесно — отвърна гостът с отсъстващ глас, — щом владееш някои трикове. Правиш илюзорни промени и никой освен друг магьосник не може да проникне зад тях. А тук, в Каргадските земи, вие нямате вълшебници и магьосници. Чудна работа. Прогонили сте толкова отдавна своите вълшебници, забранили сте Изкуството на магията. И вече едва ли вярвате в него.
— Мене са ме учили да не вярвам. То противоречи на ученията на Жреците-крале. Но зная, че само магия би могла да те доведе в Гробниците и да те преведе през вратата в червените скали.
— Не само магия, а и добро напътствие. Ние използваме писмеността, струва ми се, повече от вас. Ти можеш ли да четеш?
— Не, това е едно от черните умения. Той кимна:
— Обаче е полезно. Неуспял крадец някога е оставил описание на Гробниците на Атуан и напътствие как да се влезе, ако човек умее да използва едно от Великите заклинания за отваряне. Всичко това е записано в една книга в съкровищницата на принца на Хавнър. Той ми даде да го прочета. Така стигнах чак до Голямата пещера.
— До Подземието.
— Крадецът, който е описал пътя за влизане, смятал, че съкровището е там, в Подземието. Аз го търсих, но имах чувството, че трябва да е скрито по-добре навътре в Лабиринта. Знаех входа на Лабиринта и когато те видях, се спуснах нататък с намерение да се скрия в проходите и да потърся съкровището. Разбира се, сгреших. Безименните вече ме бяха уловили и влудяваха съзнанието ми. Оттогава ставам все по-слаб и по-глупав. Човек не трябва да им се покорява, трябва да се противопоставя, да поддържа духа си винаги силен и сигурен. Отдавна съм разбрал това. Ала е трудно да го постигнеш тук, където те са толкова могъщи. Те не са богове, Тенар. Но са по-силни от всеки човек. Дълго останаха в мълчание.
— Какво друго намери в сандъците със съкровищата? — попита тя с безразличие.
— Боклук. Злато, скъпоценни камъни, корони, мечове. Нищо, което да принадлежи на жив човек… Кажи ми, Тенар, как си била избрана за Жрица на Гробниците ?
— Когато умре Първата жрица, тръгват из целия Атуан да търсят момиченце, родено в нощта на нейната смърт. И винаги намират. Защото то е Преродената жрица. Щом детето навърши пет години, те го довеждат тук, в това Място. А когато стане шестгодишно, отдават го на Силите на мрака да погълнат душата му. Така то им принадлежи и им е принадлежало от началото на времето. И е лишено от име.