— Вярваш ли в туй?
— Винаги съм вярвала.
— И сега ли? Арха нищо не каза.
Отново помежду им се спусна сенчесто мълчание. Дълго след това тя помоли:
— Разкажи ми… разкажи ми за драконите на Запад.
— Тенар, какво ще правим? Не можем да останем тука и да си разправяме истории, докато изгори свещта и отново падне мрак.
— Не зная какво да правя. Страх ме е. Тя бе седнала изправена върху каменния сандък със скръстени ръце и приказваше високо като през болка.
— Страхувам се от мрака. Той нежно й заговори:
— Трябва да направиш избор. Или да ме оставиш, да заключиш вратата, да се изкачиш пред твоите олтари и да ме предадеш на Повелителите си; после да отидем при жрицата Косила — и това ще бъде краят на всичко. Или да отключиш вратата и да излезеш през нея заедно с мене. Остави Гробниците, остави Атуан и ела с мен отвъд морето. И това ще бъде началото. Трябва да бъдеш или Арха, или Тенар. Не можеш да бъдеш и двете.
Дълбокият глас беше нежен и сигурен. Тя се вгледа през сенките в лицето му, което бе строго и белязано но в което нямаше жестокост, нямаше измама.
— Ако се откажа да служа на Силите на мрака, те ще ме убият. Ако изоставя това Място, ще умра.
— Ти няма да умреш. Ще умре Арха.
— Не мога…
— За да се прероди, човек трябва да умре, Тенар. Не е толкова трудно, колкото изглежда от обратната страна.
— Те няма да ни пуснат да излезем никога.
— Може би. Обаче си струва да опитаме. Ти имаш познание, а аз имам умение. Помежду ни е… Той направи пауза.
— Помежду ни е пръстенът на Ерет-Акбе.
— Да, така е. Но аз мислех за още нещо помежду ни. Наречи го доверие… Това е неговото име. То е нещо велико. Макар и всеки от нас поотделно да е слаб, с него ние сме силни, по-силни от Силите на мрака.
Очите му, ясни и светли, се открояваха върху белязаното му лице.
— Чуй, Тенар. Дойдох тук като крадец, като враг, опълчен срещу тебе. А ти ми оказа милост и ми се довери. И аз ти се доверих от първия път, в който за миг зърнах лицето ти в пещерата под Гробниците, красотата му в мрака. Ти доказа своето доверие. Аз не се разочаровах. Ще ти дам всичко, което имам. Истинското ми име е Гед. То е твое, за да го пазиш.
Беше се изправил и й подаваше един полукръг от пробито и изваяно сребро:
— Нека да съединим пръстена.
Тенар го пое от ръката му. Махна от шията си сребърната верижка и изхлузи другата половина от нея. Постави двете части върху своята длан, така че счупените ръбове се съединиха и пръстенът стана цял.
Тя не вдигна лице. Само каза:
— Ще дойда с тебе.
10. ГНЕВЪТ НА МРАКА
При тези думи мъжът на име Гед сложи ръка върху нейната, която държеше счупения талисман. Тя се стресна, вдигна глава и го видя зачервен от живот и ликуване, усмихнат. Това я разтревожи и уплаши.
— Ти направи и двама ни свободни — каза той. — Сам никой не постига свободата. Хайде, нека не губим повече време, докато все още го имаме. Покажи ми отново пръстена за малко.
Тенар бе скрила сребърните половини, но по негова молба пак ги показа на дланта си. Счупените краища се докосваха.
Без да ги вземе, той положи десница над тях, изрече няколко думи и по лицето му внезапно изби пот. Тя усети как дланта й странно потръпна, сякаш върху нея се бе разбудило малко спящо животинче. Гед си пое дълбоко дъх, отпусна се и избърса чело.
— Така — каза той, взе пръстена на Ерет-Акбе и го плъзна през пръстите плътно около дясната й китка. — Така. Става ти. Сигурно е бил гривна на жена или дете.
Загледа се в него със задоволство.
— Дали ще се закрепи — промърмори нервно тя, чувствайки нежната и хладна сребърна пластинка около тънката си ръка.
— Ще се закрепи. Не можех да слепя с проста магия пръстена на Ерет-Акбе, както селска врачка би поправила някакъв си бакър. Трябваше да призова Силите на съзиданието и да го възстановя единен. Сега той е цял, сякаш никога не се е чупил. Трябва да тръгваме, Тенар. Ще донеса торбата и манерката. Сложи си наметалото. Има ли още нещо?
Додето тя се суетеше пред вратата, за да я отвори, той спомена:
— Иска ми се да си взема жезъла.
— Пред вратата е. Донесла съм го — прошепна Тенар.
— Защо си го донесла? — учуди се той.
— Смятах… да те преведа през вратата. Да те пусна да си вървиш.
— Не си имала такъв избор. Би могла да ме превърнеш в роб и ти да останеш роб; или да ме освободиш и свободна да ме последваш. Хайде, малката ми, събери смелост и превърти ключа.
Тя завъртя драконообразното езиче на ключа и отвори вратата към ниския черен коридор. Излезе от Съкровищницата на Гробниците с пръстена на Ерет-Акбе върху ръката си, а мъжът я последва.