— Оттук — промълви тя, обаче той се дръпна назад: нещо в движенията й го усъмни.
— Не — запъна се объркана жрицата, — не този, следващият вляво. Вече не зная. Не мога да се справя. Няма излизане оттук.
— Отиваме към Рисуваната стая — каза тихият глас в мрака. — Как се стигаше дотам?
— След този завой — левия.
Тя продължи да води. Направиха дълга обиколка около една уловка и се запътиха към прохода, чието разклонение вдясно водеше към Рисуваната стая.
— Направо — прошепна Тенар и мракът, който се разпростираше толкова дълго, сега започна да става по-поносим, защото тя стотици пъти бе преброявала завоите и познаваше добре пътя към Желязната врата.
Въпреки странната тежест в съзнанието си Тенар не можеше да се заблуди, щом не се стараеше нарочно да мисли. Но те все повече и повече доближаваха онова, което й тегнеше, и бяха толкова уморени и потиснати, че тя един-два пъти простена, силейки се да помръдне. Мъжът до нея дишаше тежко, задържаше дъх отново и отново, с огромно усилие, напрегнал цялото си тяло. Понякога рязко и приглушено изпускаше дума или сричка. По този начин най-сетне достигнаха Желязната врата. И обладана от внезапен ужас, Тенар изтегли ръка.
Вратата беше отворена.
— Бързо! — извика тя и дръпна спътника си. После, от другата страна, се спря.
— Защо ли беше отворена? — запита се Тенар.
— Защото на твоите Повелители им е нужна ръката ти, за да я затвори.
— Ние стигнахме до… — гласът и изневери.
— До сърцето на мрака. Зная това. Все пак сме вън от Лабиринта. Как се излиза от Подземието?
— Пътят е един. Вратата, през която си влязъл, не се отваря отвътре. Пътят върви през пещерата и през проходите до таванския отвор зад трона, в Тронната зала.
— Тогава трябва да тръгнем по него.
— Но там е тя — промълви момичето. — Там е, в Подземието. В пещерата, рови в празния гроб. Не мога да мина край нея, о, не, не мога отново да мина край нея!
— Тя вече си е тръгнала оттам.
— Не мога.
— Тенар, тъкмо сега аз крепя покрива над главите ни, държа стените, за да не се срутят върху нас. Правя го, откакто преминахме пропастта, където ни причака техният слуга. След като мога да укротя земетръса, нима те е страх да срещнеш една човешка душа заедно с мене? Имай ми доверие, както аз имам доверие в тебе. Ела.
Запътиха се по-нататък.
Безконечният тунел се отвори. Те доловиха разширяването, уголеменото пространство на мрака. Навлезли бяха в огромната пещера под Надгробните камъни. Понечиха да я заобиколят, опирайки се о дясната стена. Тенар измина само няколко крачки, преди отново да спре:
— Това пък какво е? — промълви тя, гласът й едва излизаше от устата.
В тази мъртва, огромна черна шупла въздух се долавяше някакъв шум — разтърсване или трепет, звук, който пролазваше в кръвта, достигаше до мозъка на костите. Стените, изваяни от времето, откънтяваха ли откънтяваха под пръстите й.
— Продължавай — тембърът на мъжа беше сух и напрегнат. — Побързай, Тенар.
Докато тя се препъваше напред, съзнанието й виеше, мрачно и разтърсено като подземна гробница:
— Простете ми. О, Повелители мои, о, Безименни, най-древни сили, простете ми, простете ми! Никакъв отклик. Отклик никога не бе имало. Достигнаха прохода пред Тронната зала, изкачиха се по стълбите и ето че най-сетне се намериха на последните стъпала, а таванският капак беше над главите им. Той стоеше затворен, както винаги го оставяха. Тя натисна пружината, с която се отваряше, но капакът не помръдна.
— Счупен е, заключен е — каза Тенар. Гед се изкачи покрай нея и натисна с гръб капака. Не помръдваше.
— Не е заключен, ами е затиснат с нещо тежко.
— Ще успееш ли да го отвориш?
— Може би. Мисля, че горе чака тя. Край нея има ли мъже?
— Дюби и Юахто, възможно е и други надзиратели. Там мъжете нямат право да влизат…
— Не мога едновременно да правя заклинание за отваряне, да държа хората горе в бездействие и да противостоя на волята на мрака — размишляваше той със спокоен глас. — Тогава трябва да опитаме през другата врата, в скалите, откъдето влязох. Тя е убедена, че не се отваря отвътре.
— Убедена е. Веднъж ме накара да опитам.
— Значи може да не я вземе предвид Хайде, Тенар, хайде!
Тя заслиза по каменните стъпала, които така скърцаха и се клатеха, сякаш в Подземието долу бяха опънати тетива.
— Какво е това клатене?
— Ела — той бе толкоз непоколебим и уверен, че Тенар се подчини и запълзя обратно надолу, по проходите и стълбите, обратно към ужасната пещера.
На входа я връхлетя такъв страхотен изблик от сляпа и разтърсваща омраза, че тя се сниши и несъзнателно изкрещя: