Бе вечер. Слънцето се спускаше зад планините, които се мержелееха близко и високо на запад, но отблясъците му изпълваха цялата земя и небе: обширното, чисто зимно небе и ширната, гола, златиста земя с нейните планини и просторни долини. Вятърът бе стихнал. Беше студено и абсолютно тихо. Нищо не помръдваше. Листата на пелиновите храсти наблизо бяха сухи и сиви, стъбълцата на дребните, изсушени пустинни треви боцкаха дланта й. Всепроникващият блясък на светлината гореше по всяка клонка, по всеки сух лист или стъбло, по хълмовете, във въздуха.
Погледна вляво. Мъжът лежеше върху тази пустинна земя, увит в своето наметало, подложил десница под главата си, потънал в дълбок сън. В съня лицето му изглеждаше строго, почти смръщено, ала лявата му ръка се бе отпуснала в прахоляка край един малък магарешки бодил с главичка, още обвита в прокъсан сив пух и крехки защитни шипове. Този мъж и малкият пустинен магарешки бодил, бодилът и спящият мъж…
Това беше човек с мощ, сродна и равна на Древните сили на Земята — човек, който говореше с дракони и укротяваше земетръси със словото си. И ето го — спи легнал сред боклуците и един малък магарешки бодил расте до ръката му. Всичко това изглеждаше твърде странно. Да живееш, да бъдеш на този свят, беше много по-велико и чудно, отколкото тя някога си бе представяла. Небето досягаше със своя блясък прашната му коса и обви бодила в кратка позлата.
Светлината бавно чезнеше. Студът при това се сгъстяваше сякаш с всяка минута. Тенар се изправи и се зае да събира крехки пелинови съчки, вдигаше опадали вейки, кършеше жилави клони, които растяха наоколо едри и чепати. Бяха спрели тук по обяд, безсилни да продължат от умора. Достатъчен заслон им бяха няколко закърнели хвойни и западният склон на хребета, по който се бяха спуснали. Пийнаха малко вода от манерката, легнаха и заспаха.
Имаше и по-големи клони, разпилени под младите дървета. Тя ги събра. Издълба ямичка в един ъгъл, образуван от забити в земята скали, стъкна огън и го накладе с кремъчното си огниво. Праханта от пелянови клонки и листа пламна веднага. Сухите клони разцъфтяха в розови пламъци с мирис на смола. Сега всичко около огъня потъна в пълен мрак. Звездите отново се показаха сред огромното небе.
Спящият се събуди от съсъка и пращенето на огнището. Седна, потри с длани изцапаното си лице и най-сетне вдървено се изправи и се приближи до пламъците.
— Питам се… — започна сънено той.
— Зная, но не можем да прекараме нощта тук без топлина. Много студено става. След малко тя добави:
— Освен ако владееш магия, която да ни сгрее или да прикрие огъня.
Седнал до огнището и почти докосвайки го с крака, Гед обви коленете си с ръце:
— Брр… Един огън е нещо много по-добро от магията. Направил съм наоколо една малка илюзия. Ако някой мине, всичко ще му се стори само съчки и камъни. Как мислиш? Дали ще тръгнат след нас?
— Страхувам се, но ми се струва, че няма да го направят. За тебе не знае никой освен Косила. Косила и Манан. А те са мъртви. Когато рухна храмът, Косила сигурно е била там. Тя ни причакваше край таванския отвор. Всички останали ще помислят, че съм се намирала в Тронната зала или Гробниците и съм била премазана от земетръса.
Момичето също обви коленете си с ръце и потрепера:
— Надявам се, че другите сгради не са се срутили. От хълма се виждаше трудно поради праха. Положително не са се съборили всички храмове и домове, не се е съборил и Големият дом, където спят момичетата.
— Мисля, че не. Гробниците се самопогълнаха. Когато се обърнах, забелязах златистия покрив на един от храмовете. Все още си стоеше. А долу по хълма се виждаха фигурите на тичащи хора.
— Какво ли ще приказват, какво ли ще си помислят… Бедната Пенте! Сега може би ще трябва да стане Върховна жрица на Бога-крал. А тя винаги е искала да избяга, докато аз — не. Може би вече ще успее.
Тенар се усмихна. В нея бликаше радост, която никаква магия, никакъв страх не биха могли да помрачат. Това бе същата радост, споходила я при събуждането й в златистата светлина. Тя отвори торбата и извади два малки плоски самуна. Подаде отвъд огъня единия на Гед, а другия захапа.
Хлябът бе твърд, квасен и много вкусен.
Те мълчаливо дъвчеха известно време.
— Колко далеч сме от морето?
— Дойдох оттам за две денонощия. Обратният път ще бъде по-дълъг.
— Аз съм издръжлива — каза Тенар.
— Да, и храбра. Но спътникът ти е уморен — отвърна с усмивка той. — А и нямаме много хляб.
— Дали ще открием вода?
— Утре, в планините.
— Ще успееш ли да намериш храна? — тя зададе въпроса си доста неопределено и примирено.