— За лов са нужни време и оръжие.
— Виждаш ли, аз имах предвид чрез заклинания.
— Мога да повикам заек — рече Гед, докато разравяше огъня с усукана хвойнова пръчка. — Сега зайците излизат от леговищата си наоколо. Тяхното време е вечерта. Мога да позова някой по име и той да дойде. Ала ти би ли уловила, одрала и сготвила заек, който е повикан при тебе по този начин? Ако умираш от глад — може би. Но мисля, че това ще разруши доверието.
— Да. Смятах, че просто умееш…
— Да измайсторя вечеря — каза той. — О, бих могъл. В златни съдове, ако поискаш. Обаче ще бъде само илюзия, а когато се храниш с илюзия, оставаш по-гладен отпреди. Можеш да се заситиш толкова, колкото ако преглъщаш собствените си думи.
За миг тя видя белите му зъби да проблесват на светлината на огъня.
— Особено е твоето магьосничество — произнесе с известно достойнство на равнопоставена, като жрица, която се обръща към магьосник. — Изглежда приложимо само към големите неща.
Той сложи още дърва в огнището, което лумна във фоерверки от искри и блясък с аромат на хвойна.
— Можеш ли да повикаш заек?
— Искаш ли? Тенар кимна.
Той се извърна от огъня и проговори тихо към огромния звезден мрак:
— Кебо… О, Кебо…
Тишина. Нито звук, нито движение. Едва след някое време, в самия край на потрепващата светлина от огнището, се показа кръгло око като топче от черен кехлибар, съвсем ниско до земята. Извивка на гръб с козина, едно ухо, дълго, будно, наострено.
Гед проговори пак. Ухото помръдна и неусетно се появи още едно ухо иззад сенките. После малкото животинче се обърна и Тенар го видя за миг цялото да се завръща безгрижно към делата си в нощта с къс, безшумен, гъвкав подскок.
— Ах — въздъхна тя, — толкова е красиво. Сетне попита:
— Аз бих ли могла да направя същото?
— Ами…
— Това е тайна — внезапно каза Тенар, отново обхваната от чувство на гордост.
— Името на заека е тайна. Човек не бива да го използва лекомислено, без причина. Но виждаш ли, силата на призоваването не е тайна, а по-скоро дар, мистерия.
— О, ти я притежаваш, зная!
В гласа й имаше обожание, нескривано зад привидна насмешка. Той погледна към спътничката си, без да отвърне.
Наистина бе все още изтощен от борбата с Безименните. Изчерпал беше силата си в тресящите се тунели. Макар да беше спечелил, останал му бе малко дух, за да може да ликува. Скоро пак се сви съвсем близо до огнището и заспа.
Тенар остана седнала да поддържа огъня и да наблюдава светлината на зимните съзвездия от хоризонт до хоризонт; додето главата й се замая от великолепието и тишината и тя задряма.
Събудиха се и двамата. Огънят беше угаснал. Звездите, които бе съзерцавала, сега се издигаха високо над планините и на изток бяха изгрели нови. Сепнаха се от студа, сухия студ на пустинната нощ, и от вятъра, който напомняше ледено острие. На небето от югозапад се спускаше облачна завеса.
Дървата, събрани за огрев, бяха свършили.
— Хайде да се разходим — каза Гед. — Малко остава до изгрева.
Зъбите му тракаха и тя едва успяваше да го разбере. Поеха нагоре по дългия, полегат западен склон. На звездната светлина храстите и скалите се открояваха черни и беше лесно да се върви като през деня. След първоначалния студ те се стоплиха от движението. Престанаха да се гушат и треперят и тръгнаха по-леко. И така, до изгрев слънце, изкачиха първото възвишение на Западните планини, които бяха обграждали живота на Тенар до този момент.
Спряха в горичка, чиито дървета още имаха златни потрепващи листа по клоните. Тя не познаваше други видове освен хвойната, болнавите тополи край речните извори и четиридесетте ябълкови дървета в градините на Мястото. Сред трепетликите слабо дюдюкаше някаква мъничка птица. Под клонаците течеше извор, тесен, но силен, който мъжки ревеше над камъни и падове, твърде бърз, за да замръзне. Тенар едва ли не се уплаши от него. Бе привикнала към пустинята, дето всичко тънеше в тишина и се движеше бавно — мудните реки, сенките на облаците, кръжащите лешояди.
Те си поделиха къс хляб и последното ронливо парче сирене за закуска, отдъхнаха малко и продължиха нататък.
Привечер вече се бяха изкачили нависоко. Времето бе облачно и ветровито, вкочаняваше. Разположиха се в долината на друг поток, където имаше много дърва, и този път накладоха голям огън, на който можеха да се стоплят хубаво.
Тенар беше щастлива. Открила бе катерича хралупа със запаси, оставени без заслон от едно паднало дърво — това бяха няколко шепи орехи и ядки с гладка черупка, които Гед, незнаещ добре каргадски, нарече убир. С два камъка тя ги счупи и поднесе всяка втора ядка на мъжа.