— Дали ще ги измамя? — попита човекът. — Как ти стоят дрехите?
Момичето се огледа. Носеше кафява пола и жакет на селянка, с голям червен вълнен шал.
— О, това наистина си ти — извика Тенар, като се спря внезапно. — Това си ти, Гед!
С произнасянето на името му тя съвсем ясно го видя — мургавото белязано лице, което познаваше, тъмните очи. Ала там все пак стоеше светлоликият непознат.
— Не произнасяй истинското ми име пред другите. Аз също няма да произнасям твоето. Ние сме брат и сестра, идваме от Тенакбах. Смятам да помоля за някоя хапка вечеря, ако срещнем любезен домакин. Той я хвана за ръка и те влязоха в селото. На следващата сутрин поеха с пълни стомаси, след като се наспаха добре в един плевник.
— Магьосниците често ли просят? — запита Тенар на път през зелените поля, където пасяха кози и дребни петнисти волове.
— Защо питаш?
— Имаш вид на човек, свикнал с това. Просеше всъщност съвсем умело.
— Ами да. През целия си живот съм просил, ако погледнем по този начин. Знаеш ли, магьосниците не притежават много. Впрочем когато скитат, те нямат нищо освен жезъла и дрехите си. Другите хора ги приемат с радост и им дават подслон. И магьосниците наистина им се отплащат.
— По какъв начин се отплащат?
— Ето например тази жена от селото. Аз излекувах козите й.
— От какво страдаха?
— И на двете виметата им бяха възпалени. Аз съм пасъл кози като момче.
— Каза ли й, че си ги излекувал?
— Не. Защо трябваше да й казвам? Нима беше необходимо? След известно мълчание тя добави:
— Виждам, че магията ти не служи само за големи неща.
— Гостоприемството — отвърна той, — любезността към един непознат е нещо много важно. Разбира се, достатъчна е благодарността. Но за козите ми стана жал.
Следобед стигнаха до голям град. Беше построен от глинени тухли и заграден със стени като каргадските градове, с надвиснали зъбати стрехи, с наблюдателници в четирите краища и една-единствена входна врата, пред която чергари пасяха голямо стадо овце. Над жълтеникавите тухлени стени на повече от стотина къщи стърчаха алени керемидени покриви. Двама стражари с червенопери шлемове, напомнящи онези, които носеха служителите на Бога-крал, стояха пред вратата. Тенар бе мярвала мъже с подобни шлемове да идват веднъж-дваж в годината в Мястото. Те съпровождаха даренията на роби и пари за Храма на Бога-крал. Когато спомена това на Гед на минаване покрай стените, той каза:
— Виждал съм ги като момче. Те нападаха Гонт, идваха в моето село, за да грабят. Ала бяха прогонени. На брега, долу край Ар, стана битка. Много хора бяха убити — стотици, казват. Може би сега, когато е съединен пръстенът и Изчезналата руна е възвърната, не ще има повече такива набези и убийства между Каргадската империя и Вътрешните земи.
— Ще бъде глупаво, ако всичко това продължи — рече Тенар. — Какво би правил Богът-крал с толкова много роби?
Спътникът й сякаш се замисли за известно време:
— Имаш предвид в случай, че Каргадските земи покорят Архипелага? Тя кимна.
— Смятам, че това едва ли може да стане.
— Но виж колко е силна империята — този огромен град с неговите стени и всичките тия хора. Как вашите земи биха устояли на едно нападение?
— Градът не е особено голям — каза той внимателно и кротко. — И на мен щеше да ми се стори огромен, когато за първи път слязох от моята планина. Но в Землемория има много, много големи градове, между които този е само едно малко градче. Има много, много земи, Тенар. Ти ще ги видиш.
Тя нищо не отвърна. Следваше неотклонно пътя, лицето й беше затворено.
— Прекрасно е да се зърнат тези нови земи, които изникват от морето с приближаването на лодката. Фермерските имения и горите, градовете с техните пристанища и дворци, пазарите, където се продава всичко на света.
Тенар кимна. Знаеше, че той се опитва да я окуражи, ала радостта й бе останала горе в планините, в здрачната долина край потока. В нея сега се спотайваше страх, който все повече растеше. Непознато й бе всичко предстоящо. Известни й бяха само пустинята и Гробниците. Каква полза имаше от това? Познаваше завоите на един разрушен Лабиринт, танците, които се играеха пред един паднал олтар. Не знаеше нищо за планините, за градовете, за човешките сърца.
Внезапно попита:
— Там ти ще бъдеш ли с мене?
Не гледаше към него. Гед продължаваше да пази своята илюзорна маскировка на светлокож каргадски провинциалист, а пък на нея не й беше приятно да го вижда такъв. Гласът му обаче оставаше непроменен, същият този глас, който и бе говорил в Лабиринта.