Накарал я беше да тръгне след него. Беше назовал името й и тя покорно се отзова на повикването, както малкият, див пустинен заек дойде от мрака при него. И ето че сега, когато притежаваше пръстена, сега, когато Гробниците бяха в развалини и тяхната жрица отрекла се завинаги, той не се нуждаеше от нея и отиваше някъде, където тя не можеше да го последва. Гед я бе измамил и щеше да я изостави в отчаяние.
Тенар протегна ръка и с рязко движение издърпа от колана му малкия стоманен нож, който му бе дала. Той помръдна не повече от ограбена статуя.
Острието на ножа беше дълго около четири инча, от едната страна наточено. Бе миниатюрен нож за жертвоприношения. Представляваше част от одеянието на Жрицата на Гробниците, което тя трябваше да носи заедно с обръча с ключовете, един пояс от конски косъм и някои други атрибути, чието предназначение не й беше известно. Никога не бе използвала ножа за нищо, освен че в един от танците при новолуние го хвърляше и улавяше пред трона. Харесваше и този танц. Беше див, без никаква музика, само тактът на собствените й нозе. Случвало и се бе да пореже пръстите си, когато го изпълняваше, докато овладя умението винаги да улавя дръжката му. Малкото острие бе достатъчно, за да пререже един пръст до кокала или пък артериите на врата. Тя ще продължи да служи на своите Повелители, въпреки че те я бяха предали и отхвърлили. Те ще напътят и водят ръката й в последното действие на мрака. Те ще приемат жертвата.
Тенар се отправи към мъжа, криейки ножа отзад, зад хълбока си. Както бе застанала така, той бавио повдигна лице и я погледна. Имаше вид на човек, който се завръща много отдалеч и е станал свидетел на ужасни неща. Лицето му бе спокойно, но изпълнено с болка. Когато я погледна и започна да я вижда все по-ясно, изразът му се избистри. Най-сетне продума:
— Тенар — като за поздрав и протегна длан да докосне ивицата пробито и ваяно сребро на китката й.
Направи го, сякаш да си вдъхне увереност, доверчиво. Не обърна никакво внимание на ножа в ръката й. Погледна встрани към вълните, които се надигаха издълбоко към скалите, и произнесе с усилие:
— Време е… Време е да вървим. При звука на неговия глас гневът я напусна. Почувства се уплашена.
— Ще ги оставиш зад себе си, Тенар. Сега ще поемеш свободна — каза той, изправяйки се с ненадейна жизненост и пристегна отново наметката си. — Помогни ми за лодката. Тя е поставена върху трупи като валове. Така, блъскай… пак. Така, така, достатъчно. Бъди готова да влезеш вътре, когато ти кажа: „Скочи!“ Това място подвежда при отплаване. Още веднъж. Ето! Скачай! — и прехвърляйки се след нея, Гед я прихвана да не загуби равновесие, постави я на дъното на лодката, закрепи се с разкрачени крака, изправи се с греблата и оттласна корпуса навътре по една отливна вълна отсам скалите, покрай носа, който бучеше, окъпан в пяна.
Щом излязоха от плитчините, той прибра греблата и стъпи до мачтата. Когато вече се намираше в лодката, тя и се стори твърде малка на фона на морето.
Гед вдигна платното. Всички приспособления изглеждаха продължително, силно износени, въпреки че избелялото червено платно бе много внимателно закърпено и лодката бе съвсем чиста и спретната. Те бяха като своя господар — доста пътували, видели сурово посрещане.
— Ето че сега — каза той, — сега сме далеч, сега сме на чисто, отпътувахме напълно, нали, Тенар? Не чувстваш ли?
Тя наистина го почувства. Една тъмна ръка беше отпуснала сърцето й от доживотната си прегръдка. Но не изпитваше радостта, която бе усетила в планините. Захлупи глава с длани и заплака, бузите й станаха солени и мокри. Плачеше за годините, загубени във веригите на ненужно зло. Плачеше от болка, защото бе свободна.
Започваше да разбира колко е трудна свободата. Свободата е тежък товар, бреме, огромно и странно, което духът не може да схване. Тя не е лека. Не е дар, който получаваш, а избор, който правиш, и изборът може да се окаже суров. Пътят води нагоре към светлината, но съсипаният пътник може никога да не достигне неговия връх.
Гед я остави да се наплаче и не й каза нищо за утеха. Не проговори той и когато сълзите й спряха и тя седна, взряна назад в ниската синя земя на Атуан. Лицето му беше сурово и бдящо, сякаш стоеше сам. Следеше платното и управлението, бърз и мълчалив, като гледаше все напред.
В следобедните часове той кимна вдясно от тях по посока на слънцето, накъдето плаваха сега:
— Това е Карего-Ат.
И Тенар проследи ръката му, съзирайки в далечината очертанията на възвишения, които се сливаха с облаците — големия остров на Бога-крал. Зад тях Атуан вече не се виждаше. Тежко й беше на душата. Слънцето пулсираше в очите й като златно чукче.