Следобедната им закуска бе сух хляб, пушена сушена риба, която се стори на Тенар с противен вкус, и вода от бурето на лодката, което предишната вечер Гед напълни от един извор на Облачния нос. Зимната привечер скоро спусна своята прохлада над морето. Някъде на север те зърнаха слаби отблясъци от жълтите огньове в далечните селища на Карего-Ат. Двамата потънаха в омарата, надигнала се от вълните, и останаха сами в звездната нощ, в дълбоките води.
Тенар се бе свила на кърмата. Гед лежеше на носа, използвайки бурето за вода като възглавница. Лодката се движеше равномерно, ниските вълни леко се плискаха от двете и страни, макар че вятърът съвсем неуловимо полъхваше от юг. Тук, на открито, далеч от скалистите брегове, морето бе съвсем тихо; едва нашепваше само когато досегнеше лодката.
— Щом духа южен вятър, лодката на север ли се движи? — запита Тенар, шепнейки по подобие на морето.
— Да, ако не променим курса. Но аз съм изпратил в платната й магически вятър в западна посока. До утре сутринта ще излезем от каргадските води. Тогава ще я оставя да плава по естествения вятър.
— Тя може ли да се самонасочва?
— Може — отвърна сериозно Гед. — Ако се напъти правилно. Не й е необходимо много. Била е в открито море отвъд най-далечния остров на Източния разлив, била е в Селидор, където е загинал Ерет-Акбе, далеч на запад. Мъдра, опитна лодка е „Взор“. Човек може да й се довери.
Тенар лежеше в лодката, движена от магия над огромните дълбини, и гледаше нагоре в мрака. През целия си живот бе гледала в мрака, но сега той беше различен — просторният мрак на морската нощ. Нямаше таван, нямаше край. Простираше се отвъд звездите.
Движеха го неземни сили. Съществувал бе преди светлината, щеше да продължи да съществува и след нея. Съществувал бе преди живота, щеше да продължи да съществува и след него. Той се простираше отвъд злото.
Тя проговори в тъмата:
— Тук, в това море, ли се намира онзи малък остров, където си получил талисмана?
— Да — чу се в отговор гласът му. — Някъде тук, може би на юг. Не съм го откривал втори път.
— Аз зная коя е старицата, дето ти е дала пръстена.
— Така ли?
— Разказвали са ми историята. Когато бях обучавана за Първа жрица. Най-напред ми я разправи Тара в присъствието на Косила, а след това по-пълно, когато бяхме сами. Тогава ми говори за последен път, преди да умре. Имало една благородна династия в Хупун, която се опълчила срещу разбунтувалите се върховни жреци в Авабат. Основател на династията бил крал Торег и сред съкровищата, които оставил на своите наследници, бил полупръстенът, който Ерет-Акбе му дал.
— Това наистина е записано в „Подвизите на Ерет-Акбе“. Там се казва… на твоя език, Тенар, там се казва: "Когато пръстенът се счупил, половината останала в ръцете на Върховния жрец Интатин, а другата половина — в ръцете на героя. И Върховният жрец изпратил счупената половина на Безименните, на Древните в земята на Атуан и тя лотънала в мрака, в неведоми места. Но Ерет-Акбе дал счупената половина в ръцете на девойката Тиарат, дъщеря на мъдрия крал, с думите: „Нека тази половинка остане на светло, като-моминска зестра, нека остане на тази земя, докато бъде съединена.“ Така казал героят, преди да отплава на запад.
— И тъй, полупръстенът се предавал от една дъщеря на друга н династията през всичките тези години. Но когато върховните жреци се самопровъзгласили за Жреци-крале и после, когато Жреците-крале образували империята и започнали да се наричат Богове-крале, династията на Торег все повече отслабвала и обеднявала. И накрая, така рече Тара, от потомството на Торег останали само двама, две малки деца, момче и момиче. Богът-крал от Авабат по онова време бил бащата на този, който управлява сега. Той откраднал малчуганите от двореца им в Хупун. Имало пророчество, че един от потомците на Торег ще доведе до падането на империята и това го карало да се страхува. Разпоредил да отвлекат децата, да ги заведат на самотен остров някъде насред морето и да ги зарежат там само с дрехите на гърба им и малко храна. Страхувал се да ги убие с нож, да ги удуши или отрови. Те били от кралска кръв, а убийството на крале носи проклятие даже върху боговете. Наричали се Енсар и Антила. Пръстена ти е дала Антила. Той дълго мълча.
— Така историята става цяла. Както стана цял пръстенът. Но това е жестока история, Тенар. Тези малки деца, островът, старецът и старицата, които видях… Те почти не познаваха човешката реч.
— Ще те помоля нещо — каза тя. — Аз не искам да ходя във Вътрешните земи, в Хавнър. Мястото ми не е там, в големите градове, сред непознати хора. Мястото ми не е на никоя земя. Аз предадох народа си. Аз нямам народ. Извърших голямо зло. Остави ме сама на някой остров, както са били оставени кралските деца, но остров самотен, където няма хора, където няма никого. Остави ме и занеси пръстена в Хавнър. Той принадлежи на тебе, не на мен. Както и на твоя народ. Остави ме сама със себе си.