Бавно, постепенно, но за нея изненадващо изгря светлина, която изглеждаше като бледа луна в мрака — магическата светлина, явила се по негова воля. Висеше на върха на жезъла, изправен в ръцете му, докато той седеше на носа, загледан в Тенар. Светлината озаряваше със сребрист блясък долния край на мачтата, планшира, дъските и лицето на магьосника. Погледът на Гед бе насочен към Тенар.
— Какво зло си сторила ти?
— Заповядах трима души да бъдат оставени заключени в една стая под трона и уморени от глад. Те умряха от глад и жажда и бяха заровени в Подземието. Надгробните камъни покриха гробовете им.
Тя млъкна.
— Има ли още нещо?
— Манан.
— Неговата смърт тежи на моята душа.
— Не. Той умря, защото ме обичаше и ми беше верен. Мислеше си, че ме закриля. Той задържа меча си над моята шия. Когато бях малка, когато плачех, се държеше мило с мене. — Тенар отново млъкна, понеже сълзите и напираха, а не искаше повече да плаче. Ръцете й бяха впити в черните дипли на робата.
— Аз не бях добра с него никога — продължи тя. — Няма да дойда в Хавнър. Няма да тръгна с тебе. Намери някой остров, където не идва никой, и ме заведи там, остави ме. Злото трябва да се заплаща. Аз не съм свободна.
Меката светлина, посивяла от морската мъгла, блещукаше помежду им.
— Чуй, Тенар. Чуй ме внимателно. Ти си била само съдина на злото. Сега злото се е изляло навън. С него е свършено. Заровено е в собствения си гроб. Ти не си създадена за жестокост и мрак. Създадена си да носиш светлина, като горящ фенер, който съхранява и отдава своя пламък. Аз открих фенера незапален. Няма да го оставя на някой пустинен остров като нещо намерено и захвърлено. Ще те заведа в Хавнър и ще кажа на принцесата на Землемория: „Погледни! В мястото на мрака аз открих светлината и нейното въплъщение. Чрез нея едно древно зло бе разбито. Чрез нея бях изваден от гроба. Чрез нея счупеното бе съединено и където цареше омраза, ще се възцари мир.“
— Няма да дойда — извика Тенар в агония. — Не мога. Това не е истина!
— И после — тихо продължи той — ще те отведа далеч от принцовете и богатите господари; защото е истина, че мястото ти не е там. Ти си твърде млада и твърде мъдра. Ще отидем в моята земя, в Гонт, където съм роден, при моя стар повелител Оджиън. Наричат го Мълчаливия. Живее в малка къщичка на големите скали в Ри Алби, високо над морето. Има кози и парче земя. През есента се скита из острова сам, в горите, по склоновете на планините и речните корита. Някога, когато бях по-млад от тебе, живеех при него. Не останах задълго, защото нямах мъдростта да остана. Поех в търсене на злото и наистина го намерих… Но ти идваш, избягала от злото, потърсила свобода. Ти се нуждаеш от мълчание, докато откриеш своя път. При Оджиън ти ще срещнеш добротата и мълчанието, Тенар. Там огънят на фенера ще се стаи за известно време от вятъра. Приемаш ли?
Морската мъгла се прокрадваше сива между лицата им. Лодката леко се издигаше по дължината на вълните. Наоколо им бе нощта, а под тях — морето.
— Да — каза тя с дълбока въздишка. И след време добави:
— Искам да стигнем там по-скоро… Да можехме да отидем сега.
— Няма да трае дълго, малката ми.
— Ще идваш ли понякога там?
— Когато мога, ще идвам.
Светлината угасна. Всичко около тях потъна в мрак.
Подир изгревите и залезите, подир тихите дни и ледените ветрове на това зимно плаване те се озоваха във Вътрешно море. Преминаха оживените морски пътища край грамадните кораби, достигайки пролива Ебавнор, и навлязоха в залива, заключен в сърцето на Хавнър.
Прекосиха го и стигнаха голямото хавнърско пристанище. Видяха белите кули и целия град, бял и лъчист в снега. Стрехите на мостовете и алените покриви на къщите бяха покрити със сняг и платната на стотиците кораби в пристанището блестяха на зимното слънце целите в скреж. Новината за пристигането им бе дошла преди тях, защото кърпените червени платна на „Взор“ бяха добре известни по тези морета. Огромна тълпа се бе стекла на заскрежения вълнолом и боядисаните вимпели скърцаха под ведрия, студен вятър над главите на хората.
Тенар седеше изправена на кърмата в прокъсаното си черно наметало. Поглеждаше халката на китката си, после претъпкания, пъстроцветен бряг, дворците и високите кули.Тя вдигна дясната си ръка и слънцето просветна в среброто на пръстена. По вятъра долетяха одобрителни възгласи. смътни и радостни над развълнуваното море. Гед докара лодката до брега. Стотици длани се протегнаха да докоснат въжето, с което захвърли котвата. Той скочи на пристана и се обърна, за да й подаде ръка.