Понякога в ранните утрини Арха се разхождаше тук сама, бродеше между камъните, опитвайки се да разгадае тайнствените форми и грапавини на изваяните фигури, които косите лъчи на слънцето открояваха по-ясно. Друг път присядаше, загледана към Западните планини или в ниското към редицата стени и покриви на Мястото, с първите признаци на живот около Големия дом и бараките на стражите, с овцете и козите, поели на стада към пръснатите крайречни пасбища. При камъните нямаше какво да се прави. Ходеше там само защото имаше разрешение и защото можеше да остане сама. Мястото беше мрачно. Дори по пладне, в горещината на лятото, някакъв хлад витаеше в пустинята около него. Понякога вятър леко просвирваше между два близки камъка, доближени сякаш да споделят тайна. Но тайната оставаше несподелена.
От Гробищната стена тръгваше друга, по-ниска скална стена, която очертаваше дълга, неравна полускоба около Хълма на Мястото и постепенно се губеше на север от реката. Тя не толкова охраняваше Мястото, колкото го разделяше на две — от едната страна храмовете и домовете на жриците и надзирателите, от другата — помещенията на стражите и робите, които обработваха земята, пасяха стадата и събираха фуража в Мястото. Никой не прекосяваше тази стена освен на някои много свети празници, когато тези, дето биеха тъпаните и надуваха роговете, съпровождаха процесията на жриците. Ала и тогава те не влизаха през храмовите врати. Никой мъж не можеше да пристъпи във вътрешната земя на Мястото. Навремето имало поклонения, крале и вождове от Четирите земи идвали да се поклонят тук. Първият Бог-крал дошъл преди век и половина сам да изпълни ритуалите в собствения си храм. Но дори и той не успял да достигне Надгробните камъни, дори и той трябвало да се храни и спи извън стената, която опасва Мястото.
Човек лесно би могъл да я изкачи по процепите в скалата. Един следобеден ден през късна пролет Погълнатата и едно друго момиче на име Пенте бяха седнали върху стената. И двете бяха дванадесетгодишни. Трябваше да се намират в тъкачницата на Големия дом — огромен каменен таван; трябваше да седят пред грамадните станове с вечно наснована досадна черна прежда и да тъкат черното платно, от което се правеха роби. Момичетата се бяха измъкнали да пийнат вода от кладенеца на двора и тогава Арха бе казала: „Ела!“ и беше повела другото момиче надолу по хълма, към стената, заобикаляйки местата, които се виждаха от Големия дом. Сега седяха отгоре, на десет стъпки височина, с провесени навън крака и гледаха равните ширни поля на североизток.
— Искам да видя морето — каза Пенте.
— Защо? — попита Арха, като дъвчеше горчивото стъбълце на някакъв плевел, откъснат от стената.
Цъфтежът едва бе преминал по тази безплодна земя. Всички дребни пустинни цветове — жълти, розови, бели, нискорасли и бързопреходни, щяха да вържат семена, да разпилеят ситни пепелявобели перца и пухчета, а после кривите им, грапави, причудливи плодове да окапят. Земята под ябълките в овощната градина приличаше на бяло-розова пряспа. Клоните зеленееха и на дълги мили от Мястото се простираха само разлистени дървета. Всичко останало от хоризонт до хоризонт беше мрачно, кафеникаво, с цвят на пустиня и единствени планините имаха сребристосин оттенък от първите зрънца на цъфналия пелин.
— О, не зная защо. Просто ми се иска да видя нещо различно. Тук всичко е едно и също. Нищо не се случва.
— Всичко, което се случва навсякъде, започва оттук — рече Арха.
— О, зная… Но ми се иска да видя как се случва. Пенте се усмихна. Тя бе нежно, приятно момиче. Почеса босите си крака в затоплената от слънцето скала и скоро продължи:
— Знаеш ли, когато съм била малка, живяла съм край морето. Селището ни е било точно зад дюните и ние сме слизали понякога да играем на брега. Спомням си, че веднъж забелязахме корабна флотилия, която плаваше навътре в морето. Изтичахме, разказахме в селото и всички излязоха да я зърнат. Корабите приличаха на дракони с червени крила. Някои имаха истински шии и драконови глави. Плаваха от Атуан, но не бяха каргадски кораби. Капитанът съобщи, че идват от запад, от Вътрешните земи. Всички надойдоха да ги видят. Може би се страхуваха да не пуснат котва. Ала корабите просто продължиха, без никой да знае накъде отиват. Може би да нападнат Карего-Ат. Но всъщност, като помислиш, идваха от островите на магьосниците, където всички са с цвят като пръстта и могат да правят заклинания, все едно че намигат.