Тара й каза:
— Не е уместно да те виждат да се катериш и да тичаш с останалите момичета. Ти си Арха.
Тя стоеше навъсена и не отговори.
— По-добре е да правиш само онова, което се очаква от тебе. Ти си Арха.
В миг момичето вдигна очи към лицето на Тара, после към Косила и в погледа му се четеше такава омраза, че бе страшно да го гледаш. Ала тънката жрица не му обърна внимание. Вместо това се приведе напред и произнесе натъртено, почти просъска:
— Ти си Арха. Нищо друго не е останало от теб, всичко е било погълнато.
— Всичко е било погълнато — повтори момичето, както бе повтаряло всеки ден през своя живот от шестата си година насам.
Тара леко се поклони. Същото направи и Косила, оставяйки камшика встрани. Момичето не отвърна на поклона, но покорно се обърна и си тръгна.
След вечерята от картофи и ранен лук, която изядоха мълчаливо в тясната и тъмна трапезария, след пението на вечерните химни, благословията на вратите и краткия Ритуал на Мълчанието заниманията за деня свършиха. Сега момичетата можеха да се качат в общата спалня, да играят на зарове и пръчици, докато догори единствената свещ, и да си шушукат през леглата в мрака. Както всяка вечер Арха пое през дворовете и склоновете на Мястото към Малкия дом, където спеше сама.
Нощният вятър беше приятен. Пролетните звезди грееха гъсти като облаците маргаритки в ливадите, като слънчеви бликове по априлско море. Но момичето не си спомняше нито ливадите, нито морето. То не вдигаше поглед.
— Хей ти, малката ми!
— Манан — обади се тя с безразличие. Огромната сянка до нея се размърда. Звездната светлина хвърляше отблясъци по голото му теме.
— Наказа ли те?
— Не могат да ме накажат.
— Да… Така е…
— Не могат да ме накажат. Не смеят.
Той стоеше с едри провесени ръце, тъмен и огромен. Тя подуши мириса на див лук, потния монашески дъх на старото му черно расо със скъсан подгъв, твърде късо за неговия ръст.
— Не могат да ме докоснат. Аз съм Арха — каза тя рязко и ожесточено и избухна в сълзи.
Отпуснатите едри длани се повдигнаха, придърпаха я към себе си и нежно я задържаха, приглаждайки сплетените й коси.
— Хайде, хайде. Малкото ми сладурче, малкото ми момиченце…
Тя чу хриповете от хлътналите му гърди и се притисна към него. Сълзите и бързо спряха и Арха се улови за Манан, сякаш не можеше да стои върху краката си.
— Бедничкото ми момиченце — прошепна той, вдигна детето на ръце и го занесе до входа на къщата, където то спеше само. Пусна го долу.
— Сега по-добре ли си, малката ми?
Тя кимна, обърна се и влезе в мрачната къща.
3. ЗАТВОРНИЦИТЕ
Стъпките на Косила отекваха в коридора на Малкия дом, отмерени и бавни. Високият тромав силует изпълни вратата на стаята, снижи ре за поклон, докосвайки пода с едно коляно, и се изправи в цял ръст:
— Господарке?
— Какво, Косила?
— Досега имах правото да се грижа за някои дела, свързани с владението на Безименните. Дойде време, ако желаеш, да усвоиш, съблюдаваш и поемеш отговорност за тези дела, за които нямаш спомен от този живот.
Момичето седеше в своята стая без прозорци и изглеждаше, че медитира, но всъщност не вършеше нищо и почти нищо не мислеше. Мина известно време, преди неподвижното, мрачно, надменно изражение на лицето му да се промени, макар че се опита да скрие промяната:
— Лабиринтът ли?
— Няма да влизаме в Лабиринта. Ала ще трябва да прекосим Подземието.
В гласа на Косила имаше страх или претенция за страх, предназначена да сплаши момичето. Арха се изправи, без да бърза, и каза с безразличие:
— Много добре.
Но в душата си, докато следваше тромавия силует на Жрицата на Бога-крал, тя ликуваше: „Най-сетне! Най-сетне! Най-сетне ще видя своето владение!“
Беше петнадесетгодишна. От година насам бе преминала в зрелостта и получила пълната си власт на Първа жрица на Гробниците на Атуан, най-върховната сред всички върховни жрици на Каргадските земи — жрица, на която дори самият Бог-крал не можеше да заповядва. Сега всички коленичеха пред нея, даже непреклоннeте Тара и Косила. Всички й говореха с прекомерна почтителност. Нищо обаче не се бе променило. Нищо не се случваше. Щом минаха церемониите по нейното ръкополагане, дните продължиха да текат, както си бяха текли и преди. Трябваше да се преде вълна, да се тъче черно платно, да се мели брашно, да се извършват обредите. Деветте песнопения трябваше да се изпълняват всяка вечер, да се благославят вратите, да се поят Надгробните камъни с козя кръв два пъти годишно, да се играят танците по новолуние пред Празния трон. Така измина цяла година както предишните и нима всички години щяха да отлитат все по същия начин?!