1.
Панония, 453 г.
Варварският лагер беше огромен. Приличаше на добре организиран град, който се мести от място на място според прищевките на своя владел. Ала сега в мъждивия сумрак на ранната утрин лагерът приличаше на разбунен мравуняк - лутаха се хиляди воини, пищяха жени, търчаха объркани деца. Стотици коне, крави, овце и кози цвилеха, мучаха и блееха сред общата суматоха и вдигаха шум до небесата. Смрадта на хората и животните се смесваше с дима от горящите огнища.
Слугата на Приск събуди господаря си, убеден, че всеки момент може да загубят живота си насред тази орда от непредвидими варвари, а на всичкото отгоре и синът на върховния вожд беше дошъл с мрачна осанка, за да отведе господаря му.
Приск забърза по неравната пътека, като се опитваше да избягва коловозите от каруците и многобройните дупки, за да не си изкълчи някой глезен. Toй с все сили се мъчеше да не изостава от Елак, но леките му сандали бяха пригодени за разходки по гладките константинополскн улици, а не за търчане по разкаляни пътища. За разлика от него, Елак беше воин, наследник на прочути предци доживял до зряла възраст благодарение на силата и ловкостта на мишците си.
Щом наближиха огромната шатра на върховния вожд, която можеше да побере стотици хора, чуха отчаян вой и стенания. Приск вече беше разбрал от Елак какво се е случило през нощта. Той забави ход и изправи гръб – не биваше да изневерява на римското достолепие. Беше дипломат и по подразбиране на него се падаше задачата да опише историята на този изключителен ден. Беше ясно, че Елак дойде при него, защото Приск е най-ученият човек наоколо и може би щеше да успее да спаси живота на върховния вожд. Ала по стенаннята личеше, че са закъснели.
Приск скри страха си. Варварите му се пречкаха, търчаха насам-натам и взаимно подклаждаха яростта си. Надушваха страха като кучета. Бяха опитни убийци по рождение и благодарение на вродената си свирепост бяха успели да завладеят огромни територии - от най-далечните кътчета на Азия чак до Европа. Събудени от виковете, воините бяха наизскачали от шатрите с оръжията си, с които спяха. Ако варварите усетеха страх у чужденеца, щяха да го разкъсат безмилостно.
Елак въведе Приск в огромната шатра на вожда. Римлянинът стърчеше почти една глава над повечето мъже, които се бяха стълпили вътре. Те бяха варвари, идваха от Далечния изток, бяха ниски и широкоплещести като всички варвари, с мощни ръце и крака. Лицата им приличаха на грубо обработена кожа. Над главите на мъжете Приск виждаше вътрешните покои на владетеля. Сигурно там беше вожда. Воините, застанали пред покоите, вече вадеха къси ками и порязваха бузите си, за да поточе кръвта им като сълзи.
Приск си запроправя път между обезумелите мъже. За миг зърна в дъното Илдико – младата невяста на вожда. Седеше на купчина пищни килими в ъгъла, колкото бе възможно по-далеч от съпруга си. Ридаеше, ала никой не я утешаваше. Всъщност никой не ѝ обръщаше внимание.
Един от пазачите на вожда се обърна към струпалата се тълпа, за да го видят как в знак на безутешна скръб обезобразява лицето си с късия си меч. Приск използва този момент и се плъзна в покоите на вожда. Взря се в проснатото тяло и разбра защо момичето е толкова поразено. Великият варварин, „Бичът Божий“, лежеше по гръб на мекото легло с копринени чаршафи, устата му зееше като на хъркаш пияница. От носа и устата му бликаше кръв и се събираше в локвичка под главата.
Приск пристъпи към Илдико и я вдигна на крака. Прибра един дълъг рус кичур зад ухото ѝ и прошепна:
- Всичко ще бъде наред! Спокойно! Отишъл си е, нищо повече не можеш да сториш. Ела! - Говореше, за да я успокои, за да чуе и тя човешки глас, без значение какво ѝ казва.
Илдико беше седмата жена на вожда и въпреки красотата си, беше просто едно дете - дар за завоевателя от германското ѝ племе. Тя разбираше латинския на Приск също толкова добре колкото собствения си готски, но той не беше сигурен какви езици говорят пазачите, така че не посмя да ѝ каже нищо повече. Помогна ѝ да излезе на светло и на чист въздух. Под лъчите на изгрева момичето приличаше на призрак, тъй бледо и слабо беше. Приск се надяваше да я отведе далеч от тълпата, преди някой воин да я заподозре за смъртта на вожда. Невежите са подозрителни по природа - дори ако някой загине, ударен от мълния, те ще си помислят, че нарочно е призован гнева на боговете.
Приск се огледа и забеляза няколко от жените, дошли с Илдико за сватбата. Те стояха встрани и наблюдаваха със страх случващото се. Той им я предаде и им нареди бързо да я изведат от увеличаващото се множество.