Приск проследи с поглед жените, за да е сигурен, че никой няма да ги спре. В този момент изневиделица четири яки ръце се вкопчиха в неговите. Обърна се. за да види кои са мъжете, които го държат така здраво. Едва ги разпозна, макар да ги беше виждал на всяка среща с вожда. И двамата бяха нарязали лицата си и бяха почти неузнаваеми заради стичащите се кървави вадички. Нямаха почти нищо общо с мъжете, с които снощи се смя и пи в чест на сватбата. Двамата го повлякоха към шатрата на вожда. Тълпата се раздели, за да им направи път към покоите на владетеля.
Тялото стоеше така, както го остави преди малко Приск. Над вожда се бяха надвесили Ардарих, вождът на гепидите и Онегезий, най-довереният другар на Атила. Ардарих приклекна и вдигна стомната вино, от която върховният вожд бе пил, преди да умре.
- Илдико му наля от това вино снощи, нали? - попита сухо той.
Онегезнй вдигна бокала до вожда и го помириса, а Приск рече:
- От седмици носът му кървеше. Може би се е влошило, докато е спял, и се е удавил в собствената си кръв. На нещо подобно ми прилича...
Ардарик изсумтя презрително.
- Никой не умира от разкървавен нос. Атила е водил битки цял живот. Ранявали са го много пъти и никога не е кървял до смърт. Било е отрова!
- Така ли мислиш? - попита Приск и ококори театрално очи.
- Така мисля! - рече твърдо Ардарих. - И си мислех за теб! Император Теодосий те изпрати при нас преди четири години заедно с посланика Максимин. Преводачът ти Вигил бе заловен да крои убийството на Атила. Вместо да ви убие всички, Атила ви върна при императора ви. Може би е сгрешил. И може би Вигил не е бил единственият, който е искал ла убие вожда.
Онегезий наля вино в бокала на Атила и протегна ръка.
- Докажа че не си го отровил. Изпий го!
Приск рече:
- Не знам дали това вино е отровено или не. Ако е, това няма да докаже, че съм бил аз. Със сигурностне бях тук с вожда и невястата му в брачната им нощ. Единственото, което ще постигнете, като ме накарате да изпия виното, е да убиете и мен.
- Страхът ти те осъжда! – светнаха гневно очите на Онегезий и той посегна към меча си.
Приск взе бокала.
- Ако умра, помнете, че съм невинен! - После го вдигна към устните си и го пресуши.
Всички чакаха и наблюдаваха внимателно Приск. Елак пристъпи по-близо.
- Е, Приск?
- Не усещам нищо. Има вкус на вино.
- Горчиво? Кисело?
- Като всяко друго вино - сладко като плод, ала с няколко капки оцет.
Ардарих подуши бокала, сложи малко вино на пръста си и го облиза. Кимна на Онегезий, пусна бокала до тялото на вожда, излезе и викна към воините:
- Нямало е отрова! Умрял е от болест!
Приск последва Ардарих, излезе от покоите на вожда и си запроправя път през струпалите се воини. Те изглеждаха страховито с изпълнените си с болка очи и плувналите в кръв лица. Това бяха мъже, които не умееха нищо друго, освен да убиват. Биеха се, хранеха се и понякога дори спяха на конете си - това беше целият им живот. За три поколения тези мъже бяха подчинили всички племена от равнините оттатък река Волга, та чак до Галия. А тази сутрин загубиха най-великия си водач. Кой знае какво биха могли да сторят на непознат от чужда страна в скръбта и в гнева си?
Приск крачеше бързо с наведена глава, като не поглеждаше в очите който и да било от воините, тълпящи се в шатрата на вожда. Щом се озова навън, незабавно се отправи към собствената си палатка и подготви олтар със запалени свещи, за да се помоли за душата на Атила. Все пак, бе ги слушал, когато той и останалите римляни му разказваха за християнството. Дори веднъж се срещна с папа Лъв в Мантуа. Приск таеше надежда, че нещо може и да посее семето на вярата в ума му. Във всеки случай беше по-добре да го жали, също толкова видимо, колкото и останалите.
Приск се насили да повърне, изпи много вода и повърна отново. Стана му по-спокойно виното вече не беше в тялото му.
Едва следобеда излезе от малката си шатра и се отправи към центъра на лагера. Шатрата на върховния вожд беше разглобена. Наблизо бяха разчистили обширно пространство. В средата му се издигаше нещо огромно, подобно на бяло привидение. Приближи се и го докосна.
Беше гигантска шатра от бяла коприна. Нежната тъкан помръдваше и се издуваше от вятъра. Приск прекрачи прага и се огледа. В средата, на огромно ложе лежеше върховния вожд в цялото си великолепие - със скъпи пурпурни одежди както се полага на крал-воин, и най-скъпи оръжия, инкрустирани със злато и скъпоценни камъни.
Край ложето яздеха диви конници - най-добрите воини на Атила, мнозина от тях вождове на свои племена или на цели народи. Конниците не спираха да обикалят и да пеят за победите и подвизите му, а от лицата им капеше кръв като сълзи. Пееха, че Атила е най-великия вожд и заслужава не само прозрачните сълзи на жените, но и червените сълзи на воините. Кръвта беше попила в брадите и капеше по дрехите и конските гриви.