Дневната смяна във фармацевтичната компания „Бако“ приключи малко преди на портала да пристигне новият охранителен микробус. Беше тъмно и светлините над портала блестяха ярко. Микробусът спря пред портала и двама въоръжени пазачи пристъпиха към него. По-младият застана до Януш, шофьора, и огледа микробуса през рамото му, а по-старшият застана от дясната страна, при Тибор. Сам беше решил Тибор да получи по-висок чин, за да говори повече. Тибор имаше златни райета на десния си ръкав и златна звезда на бейзболната си шапка - другите нямаха видими разпознавателни знаци.
Когато пазачът попита нещо, Тибор каза това, което бяха измислили - че са докарали куче-търсач, понеже една от лабораториите докладвала за нарушител. Когато другият мъж зададе втори въпрос, Тибор сякаш откри у себе си дремещия висшестоящ офицер. Изгледа пазача пренебрежително и отговори с досада. Мъжът понечи да продължи, но Тибор го прекьсна е хладен нетърпящ възражения глас. Направи жест към портата и извика нещо на унгарски, вероятно „Отваряйте! Губим си времето!”
Другият пазач все така се взираше в микробуса и се усмихваше на Реми. Викът на Тибор го стресна, а огромната немска овчарка изръмжа гърлено и се наведе към отворения прозорец. Мъжът се отдръпна стреснато, пристьпи обратно към поста си и натисна ключ: портала се отвори. Януш подкара микробуса по една асфалтова алея и сви зад първия ред здания, така че микробусът да не се вижда от портала. Спря и всички излязоха.
Реми и голямото куче бяха първи, след тях вървяха Януш и Сам, а Тибор застана малко встрани, все едно беше сержант, който наблюдава курсантите си. Групата изглеждаше внушително и професионално. Вниманието на Сам към всеки детайл - униформите, оръжията, ботушите, коланите и шапките, се отплащаше. Реми носеше и черна торба през рамо. Тя подаде на Золтан една бисквитка, потупа го по главата, промълви няколко думи на унгарски и бръкна в торбата. Извади шала на Албрехт и позволи на кучето да го подуши. После каза:
- На лов!
Золтан задуши напред-назад по паважа между редиците сгради. Първо изглеждаше объркан, но след това се упъти уверено напред и задърпа Реми след себе си. Докато вървяха, тя му говореше на английски, почти му шепнеше:
- Хайде, великанчо? С този хубав голям нос ще намериш Албрехт! Сигурна съм, че ще го намериш!
Тримата мъже следваха Реми и кучето на няколко метра, за да им дадат възможност да се връщат от време на време, за да поемат по други посоки - но Золтан неотклонно бавно и спокойно вървеше напред с вирната глава. Той не прояви особен интерес към кое да е от местата, край които минаха. На Сам това му се стори притеснително и той попита:
- Изгуби ли дирята?
- Запомнил е миризмата и сега я търси – отвърна Реми. – Просто трябва да го оставим да я открие.
- Вижте там горе - посочи Януш.
В края на комплекса, най-далеч от пътя се виждаше ниска правоъгълна сграда. Беше оградена с втора ограда, подобна на външната, а оттатък нея - още една, от по-плътно сплетена тънка тел.
- Електрическа е - отбеляза Сам и посочи към табелка на унгарски. - Какво пише?
- „Опасност. Лаборатория за проучване на заразни болести. Забранено за неупълномощен персонал. Да се носят предпазни костюми. Има аларма.“
- Дали не е заблуда? - попита Януш. Ако отвлека някого, бих го скрил на такова място.
- Доведи Золтан - обърна се Сам към съпругата си. Голямото куче приближи оградата. Подуши старателно и отмина.
Завиха зад една от редиците сгради и се сблъскаха лице в лице с двама пазачи със същите униформи като техните. На раменете им висяха автомати „Калашников“. По-близкият до Сам пазач светна с фенерче в очите му.
Тренировките по джудо си казаха думата и Сам реагира мълниеносно. Ръката му се стрелна като атакуваща змия, грабна фенерчето от мъжа, а после Сам просна пазача на земята и светна с фенерчето в неговото лице.
Тибор също се беше стреснал, но бързо се окопити и заговори високо и строго на унгарски - думите му не звучаха като комплименти. По жестовете му Сам и Реми отгатнаха, че става дума за униформите. Тибор взе фенерчето oт рьката на Сам и обходи лицата на двамата пазачи, като очевидно се караше за двудневните им бради, подръпна ризата на единия, защото кончетата не били в една линия с токата на колана и не хареса ботушите им. Накрая изсумтя заплашително и им махна да продължат.
- Чудесно представление! – отбеляза Сам.
- Благодаря! Но забелязахте ли че сме тук от десет минути и за втори път ни се изпречват мъже с автоматично оръжие?
- Това е окуражително – отвърна Сам. – Твърде добре пазят това място, за да е почтена фармацевтична компания. Дано наред с другите неща, които крият и Албрех Фишер е някъде тук.