Приск клекна и докосна с чело земята, за да видят воините, че и той отдава почит по своя си начин, след това се върна в палатката си. Следващите три дни не излезе и през цялото време описва живота на Атила като върховен вожд и смъртта му в нощта на сватбата му. Много хора посетиха Приск и споделиха чудовищните прояви на скръб, които бяха видели, а неколцина му разказаха за съперничеството между Елак, най-големият син, и Денгизик - вторият, както и за неприязънта на третият син, Емак, към двамата по-големи, задето не го уважавали. Други пък му споделиха презрението на Алдарих към всички тях, задето не изчакали с битките за власт поне докато погребат баща си.
На четвъртия ден Приск отново влезе в бялата шатра и сред огнената светлина на стотици пламтящи факли завари да приготвят върховния вожд за погребение. Поставиха Атила в три ковчега. Най-големият беше железен. В него сложиха сребърен, а третият беше от чисто злато. Натъпкаха ковчезите с обсипаните със скъпоценности оръжия на стотиците царе, победени от Атила. Той беше завладял десетки азиатски племена, беше победил аланите, остготите, арменците, бургундците, беше преминал като ураган през Балканите, Тракия, Скития и Галия. Беше плячкосал Мантуа, Милано, Верона и беше превзел по-голямата част от Северна Италия. Беше победил легионите и на западната столица Рим, и на източната Константинопол.
Виждаха се спиращи дъха купове скъпоценни камъни и злато, в които се отразява светлините на погребалните огньове. А и самите ковчези бяха цяло състояние. Приск си помисли, че най-вътрешният ковчег от близо тон злато е годишният налог на Източната Римска империя към Атила. Отвътре проблясваха студенозелени смарагди, кървави рубини, наситеносини сапфири, пламтяха и оранжеви гранати, жълт кехлибар, нефрит - толкова различни и толкова завладяващи, че окото не можеше да се спре на никой от тях за дълго.
По смрачаване се събраха около хиляда конници от личните телохранители на Атила. Затвориха ковчезите, поставиха ги на огромна кола, единствена способна да поеме товара, и поеха на път без нито един факел.
Седмици по-късно Приск товареше керван мулета за дългия път обратно към дома и към император Маркиан. Месец шеше да пътува от тези земи на неверници до константино- полските палати - всъщност, след всичко преживяно щеше с радост да се върне у дома.
Следобед лагерът внезапно зажужа каго разбунен кошер - хората сочеха в далечината, викаха и ръкомахаха. Приск отиде да види какво става. Елитните конници от погребението се връщаха. Галопираха в далечината и прахолякът от копитата на жребците се носеше като огромен облак много преди да се покажат самите конници. Ардарих, Онегезнй и тримата синове на Атила - Елак, Денгизик и Ема, както и огромно множество воини, се бяха събрали в покрайнините на лагера да ги посрещнат. Шом конниците пристигнаха в лагера, те слязоха от седлата и се поклониха на събралите се вождове. В проява на рядка почит, вождовете също се поклониха. Елак, най-големият син на Атила, пристъпи до водача им Можу, постави длан на рамото му и каза:
- Разкажи ни!
Можу отвърна:
- Откарахме върховния вожд до един завой на реката, далеч оттук, откъдето рядко минават хора. Построихме крипта дълбока колкото двамина изправени мъже, с вход под наклон и внесохме ковчезите вътре. След това покрихме криптата и входа. Обиколихме с конете много пъти, така че да не се разбере къде е криптата. След това отклонихме реката, така че да тече над гроба на върховния вожд завинаги.
Елак прегърна Можу. След това се качи на една волска кола и произнесе благодарствена реч към хилядата, били се редом с баща му и защитили тялото му след смъртта му. Когато слезе, се провикна:
- Сега ги убийте!
Хилядата бяха обградени от огромна армия. На Приск му се струваше, че мъжете изчезват като плувци под приливни вълна - ту се мяркаше някоя ръка, ту някоя глава. Хилядата конници сякаш потънаха под тежестта на цялата армия. Никой от тях не се възпротиви, никой не опита да се качи на коня си и да избяга. Приск се чудеше дали е защото са били изненадани, или защото са знаели, че ще загинат, задето са видели къде е погребан Атила.
Зариха труповете на убитите там, където ги бе сварила смъртта. През цялото време водачите говореха за тяхната вярност, чест и смелост. На Приск му се струваше, че за варварите клането на невинни хора е неизбежна и естествена част от смъртта на велик владетел. Двете неща сякаш бяха свързани.